Тишината между нас: Историята на една разбита доверие

— Какво правиш, Мария? — гласът на съпруга ми Георги прозвуча зад мен, докато стоях в тъмното пред прозореца, стискайки телефона му в ръка. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали не го чува.

— Нищо… просто не можех да заспя — излъгах, като скрих телефона зад гърба си. Но истината беше, че вече нищо не беше същото. Преди час, докато Георги се къпеше, телефонът му изписука. Не съм от хората, които ровят в чужди телефони, но този път нещо ме накара да го взема. Може би шестото чувство на жена, която усеща как нещо се изплъзва между пръстите ѝ.

Съобщението беше от непознат номер: „Липсваш ми. Кога ще се видим пак?“

Светът ми се срина. Четиридесет години брак, две деца, три внуци и безброй споделени вечери пред телевизора — всичко това изведнъж изглеждаше като лъжа. Седнах на ръба на леглото и започнах да прелиствам чатовете. Името ѝ беше Таня. Разговорите им бяха пълни с нежности, спомени за срещи в кафенета и дори снимки от разходки в Южния парк.

— Мария, добре ли си? — Георги се приближи и сложи ръка на рамото ми. Усетих аромата на любимия му афтършейв и за миг си спомних всички онези сутрини, когато ме целуваше по челото преди работа.

— Добре съм — казах тихо, но гласът ми трепереше.

— Сигурна ли си? Изглеждаш бледа — настоя той.

Погледнах го право в очите. За първи път от години не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога започна всичко това? Къде сбърках? Какво още не знам?

На следващата сутрин Георги излезе рано за работа. Останах сама в кухнята с чаша кафе и мислите си. Телефонът му лежеше на масата. Не можех да устоя — отворих отново чатовете им. Този път прочетох всичко. Оказа се, че връзката им продължава вече повече от година. Таня беше вдовица от квартала, с която Георги се запознал на пенсионерския клуб.

В главата ми кънтяха думите му от преди месец: „Мария, трябва да излизам повече, да се движа… Само вкъщи ще се побъркам.“ А аз го насърчавах, мислейки си, че така ще е по-щастлив.

Вечерта дъщеря ми Деси дойде на гости с малкия Сашко. Опитах се да изглеждам спокойна, но тя веднага усети нещо.

— Мамо, какво има? — попита тя тихо, докато Сашко рисуваше на масата.

— Нищо… Просто съм уморена — отвърнах и избърсах сълзите си.

— Мамо, познавам те. Кажи ми истината.

Не издържах и ѝ разказах всичко. Деси ме прегърна силно.

— Ще говориш ли с него?

— Не знам… Страх ме е да не го загубя напълно. Ами ако ме напусне? Ами ако всичко това е само моментна слабост?

Деси замълча за миг.

— Мамо, заслужаваш истината. Не можеш да живееш в лъжа.

Седмицата мина в мълчание между мен и Георги. Всяка вечер той се прибираше по-късно. Аз се преструвах на заета с домакинството, а той избягваше погледа ми. Веднъж го чух да говори по телефона тихо в коридора: „Обещавам ти, ще намеря начин.“

Една вечер не издържах повече.

— Георги, трябва да поговорим — казах твърдо.

Той седна срещу мен на масата и ме погледна виновно.

— Знам за Таня — прошепнах едва чуто.

Георги замръзна. За миг сякаш остаря с десет години.

— Мария… Не знам какво да кажа… Не исках да те нараня…

— Но го направи — прекъснах го аз. — Защо?

Той замълча дълго.

— Чувствах се самотен… Ти винаги беше заета с децата, с внуците… Аз имах нужда някой да ме изслуша. Таня просто беше там…

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— А аз? Аз къде бях през цялото това време?

Георги сведе глава.

— Прости ми…

Думите му висяха във въздуха като тежък облак. Не знаех дали мога да простя. Не знаех дали искам да остана или да си тръгна. Но знаех едно — вече никога няма да бъда същата.

Днес седя сама в кухнята и гледам снимките ни от младостта. Питам се: Кога любовта ни се превърна в навик? Кога спряхме да си говорим истински?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли доверието да бъде възстановено след такова предателство?