Тишината на моя син: Майка пред затворената врата

– Мартине, отвори, моля те! – гласът ми трепери, докато чукам по вратата на стаята му. Зад нея е синът ми, моето момче, което някога тичаше към мен с разперени ръце, а сега… сега между нас има само тишина. Тази тишина е по-страшна от всяка караница, по-болезнена от всяка обида. Сякаш стените на панелката ни в Люлин са се превърнали в ледена крепост.

Вече трета вечер подред стоя тук, на прага, с чаша чай в ръка – знам, че обича лайка. Оставям я на пода, до вратата, и се надявам поне да я вземе. Понякога сутрин чашата е празна, друг път стои недокосната. Това е нашият единствен диалог.

Преди година всичко беше различно. Мартин беше отличник, имаше приятели, мечтаеше да стане архитект. С баща му – Ивайло – често спорехме за възпитанието му. Ивайло искаше строгост, аз – разбиране. След развода Мартин остана при мен. Опитвах се да бъда и майка, и баща. Работех на две места – в детската градина и като чистачка в един офис вечер. Връщах се уморена, но винаги намирах сили да го прегърна, да го попитам как е минал денят му.

– Добре съм, мамо – казваше тогава и ми се усмихваше.

Сега усмивката му е изчезнала. Всичко започна миналата есен. Забелязах, че се прибира късно, затваря се в стаята си и не говори с никого. Приятелите му спряха да идват. Учителката му по математика ми се обади:

– Госпожо Георгиева, Мартин не идва на училище вече седмица.

Сърцето ми се сви. Опитах да говоря с него:

– Мартине, какво става? Защо не ходиш на училище?

– Остави ме! – изкрещя той и тресна вратата.

Тогава за първи път усетих истинския страх – страхът, че го губя.

Опитах всичко – готвих любимите му кюфтета с картофено пюре, купих му нови слушалки за музика, дори му предложих да отидем заедно на кино. Той само поклащаше глава или мълчеше. Понякога чувах как плаче нощем. Сутрин очите му бяха зачервени.

– Мартине, моля те, кажи ми какво те мъчи! Аз съм тук за теб!

– Не разбираш! Никой не ме разбира! – извика той една вечер и после пак се затвори.

Започнах да търся помощ – говорих с училищния психолог, с класната му ръководителка. Всички казваха едно и също:

– Пубертет е, ще мине.

Но аз усещах, че е нещо повече. Веднъж намерих в чекмеджето му празна бутилка ракия и кутия цигари. Сърцето ми се разби на хиляди парчета. Опитах да говоря с баща му:

– Ивайло, трябва да направим нещо! Мартин не е добре!

– Ти си виновна! Разглези го! – изкрещя той по телефона.

Останах сама със страха си.

Една вечер чух шум от стаята му. Влязох без да почукам – Мартин седеше на леглото, лицето му беше мокро от сълзи.

– Моля те, мамо… остави ме! – прошепна той.

Седнах до него и го прегърнах. Той не отвърна на прегръдката ми.

– Мартине, обичам те! Каквото и да става, винаги ще съм до теб!

Той само се обърна към стената.

Оттогава всичко стана още по-лошо. Започна да излиза нощем, връщаше се сутрин рано или изобщо не се прибираше. Веднъж полицията го доведе вкъщи – хванали го с компания в парка след полунощ.

– Госпожо Георгиева, синът ви има нужда от помощ – каза полицаят.

Плаках цяла нощ. На следващия ден опитах пак:

– Мартине, хайде да поговорим! Не мога повече така!

– Не ме интересува! Животът ми е мой! – изкрещя той.

Понякога си мисля дали не сбърках някъде по пътя – дали работех твърде много, дали трябваше да бъда по-строга или по-мила? Дали разводът ни не го разби? Или просто светът стана твърде жесток за едно чувствително момче като него?

Сега стоя пред вратата му всяка вечер и чакам чудото – да я отвори и да каже: „Мамо, имам нужда от теб.“ Но чудото не идва. Само тишината расте между нас като пропаст.

Понякога чувам как си говори сам или как хвърля нещо по стената. Страх ме е да не направи нещо лошо със себе си. Чета по форумите за депресията при тийнейджърите, за самотата им в този свят на телефони и социални мрежи. Питам се дали някой друг майка чувства тази болка?

Веднъж написах бележка: „Обичам те! Тук съм за теб.“ Пъхнах я под вратата. На сутринта я намерих скъсана на малки парченца пред прага.

Съседката ми Мария ме видя разплакана на стълбите:

– Недей така, Цвети! Ще мине… Всички деца минават през това.

Но аз знам – не всички майки са готови да загубят детето си в тишината.

Днес пак стоя пред вратата му с чаша чай. Чувам музика отвътре – тежък рап с думи за болка и гняв. Почуквам леко:

– Мартине… обичам те!

Няма отговор.

Понякога си мисля: ако утре го няма… дали ще мога да живея със себе си? Дали някога ще намерим път един към друг? Или тишината ще ни погълне завинаги?

Кажете ми… има ли надежда за майките като мен? Какво бихте направили на мое място?