Три дни глад и едно лято на изпитание: Историята на Алиса и баба Мария

– Алиса, ти ли ще вземеш баба си от болницата? – гласът на леля Сийка ме пресрещна пред магазина, докато държах в ръка последните си пет лева и се чудех дали да купя хляб или мляко.

Сърцето ми се сви. Не бях виждала баба Мария от години. След смъртта на дядо, майка ми скъса всякакви връзки с нея. Казваше, че баба е виновна за всичко – за бедността ни, за скандалите, за това, че татко ни напусна. Аз бях малка тогава, но помня как баба ми плетеше чорапи и ми разказваше приказки за лисицата и таралежа. После изведнъж изчезна от живота ми.

– Не знам… – измънках, но Сийка вече беше тръгнала към другите жени, които клюкарстваха на пейката.

Вечерта не можах да заспя. Майка ми седеше до прозореца и пушеше нервно. – Не искам да я виждам – каза тихо. – Тя ни остави сами. Ако я вземеш тук, аз си тръгвам.

Три дни се лутах между страха и гнева. В хладилника имаше само буркан с лютеница и малко сирене. Майка ми не работеше от месеци. Аз чистех по къщите в селото, но парите стигаха колкото да не умрем от глад. На третия ден реших – ще отида в болницата.

Баба Мария лежеше сама в стая с мирис на лекарства и старост. Очите ѝ бяха помътнели, но щом ме видя, се усмихна така, както помнех от детството.

– Алиса… моето момиче… – прошепна тя.

– Здравей, бабо – казах, а гласът ми трепереше.

Изписаха я с торба лекарства и предупреждение: „Трябва да се грижи някой за нея.“

Върнахме се в къщи. Майка ми не каза нищо. Само затвори вратата на стаята си и не излезе до сутринта.

Първите дни бяха ад. Баба плачеше нощем от болки в краката. Аз сменях чаршафи, готвех супа от картофи и моркови, които съседката ни донесе. Майка ми мълчеше. Веднъж я чух да плаче зад вратата.

Една вечер седяхме с баба на двора. Тя гледаше залеза и тихо каза:
– Знаеш ли, Алиса… Понякога човек прави грешки, които не може да поправи. Но може да поиска прошка.

– Защо ни остави? – попитах я аз, без да мога да спра сълзите си.

Тя дълго мълча. После разказа как дядо е бил жесток, как е търпяла заради майка ми, как една нощ просто не е издържала повече и е избягала при сестра си в другия край на селото.

– Мислех, че така ще ви спася… А само ви изгубих.

Думите ѝ ме боляха. Но видях в очите ѝ истината – не беше чудовище, беше просто човек.

Лятото минаваше бавно. Парите свършиха напълно. Три дни ядохме само хляб и чай. Баба настояваше да дам последната филия на майка ми. Аз отказвах. Съседите започнаха да ни носят по нещо – домати, компот, буркан мед.

Една вечер майка ми излезе при нас на двора. Дълго гледаше баба Мария, после каза:
– Мамо… прости ми.

Баба се разплака. Аз също.

Това лято ни промени. Научих се да прощавам. Научих се да обичам въпреки болката и глада. Баба Мария почина през есента – тихо, докато спеше до прозореца с изглед към двора.

Сега често си мисля: ако не бях послушала гласа на сърцето си, дали щяхме да намерим път една към друга? Колко струва прошката – повече или по-малко от парче хляб?