Три месеца мълчание: Ваканцията, която раздели семейството ни

— Какво значи, че няма да дадете пари за ремонта? — Гласът на Ева, свекърва ми, проряза тишината като нож. Стоях в кухнята ѝ, стиснала чаша чай, а ръцете ми трепереха. Мъжът ми, Димитър, се опитваше да изглежда спокоен, но познавах този нервен тик на веждата му.

— Мамо, тази година решихме да отидем на море. Не сме били никъде от години — каза той тихо, почти извинително.

Ева се изсмя сухо. — На море? А аз какво да правя с тази баня? Да се къпя в кофа ли? — Очите ѝ проблясваха гневно. — Вие не мислите за мен! Само за себе си!

Това беше началото на тримесечното мълчание. Три месеца, в които телефонът не звъня, вратата не се отваряше за нас, а роднините започнаха да шушукат зад гърба ни. Всяка неделя минавахме покрай блока ѝ и гледахме към прозореца — пердетата винаги бяха спуснати.

Понякога се чудех дали не сгрешихме. Дали не трябваше да се жертваме пак, както всяка година. Но после си спомнях как миналото лято стояхме на балкона вкъщи, гледахме снимки от чужди плажове и мечтаехме. Мечтаехме за нещо наше, за малко щастие само за двама ни. Димитър работи по 12 часа на ден, аз съм учителка и често нося тетрадки у дома. Почивката беше нашата светлина в тунела.

Но Ева не виждаше това. За нея всичко беше въпрос на дълг. „Семейството е над всичко!“ — повтаряше тя още от първия ден, когато се оженихме. И всеки път, когато поискаше помощ за ремонт — било то баня, кухня или просто нови пердета — ние се включвахме. Но тази година просто не можехме повече.

— Мислиш ли, че ще ни прости? — попитах Димитър една вечер, докато разопаковахме куфарите след почивката.

Той въздъхна тежко. — Не знам. Но ако пак се откажем от себе си, кога ще живеем за нас?

В следващите седмици напрежението само растеше. Сестрата на Димитър, Мария, започна да ни избягва. На рождения ден на племенника ни всички бяха студени като лед. Чувах как шепнат: „Видя ли ги? Пари за море имат, ама за майка си нямат!“

Една вечер телефонът звънна. Беше бащата на Димитър.

— Сине, майка ти е много обидена. Не можеш ли да направиш компромис?

— Тате, ние също имаме нужди… — започна Димитър.

— Знам, ама тя е свикнала да разчита на вас. Трудно ѝ е сама.

Затворих очи и се опитах да не плача. Защо винаги трябва да избираме между себе си и другите? Защо в българските семейства личното щастие е винаги на последно място?

Седмица по-късно Ева изпрати съобщение: „Надявам се морето да ви е харесало повече от семейството.“ Сърцето ми се сви. Знаех, че няма да е лесно да поправим тази рана.

Реших да я посетя сама. Купих ѝ любимите розови карамфили и почуках на вратата ѝ. Отвори ми с ледено изражение.

— Какво искаш?

— Да поговорим… Моля те, Ева.

Тя ме изгледа дълго и тежко въздъхна.

— Влизай.

Седнахме една срещу друга в хола ѝ. Тя мълчеше, аз също. Най-накрая прошепнах:

— Не сме искали да те нараним. Просто имахме нужда от малко време за нас.

Ева стисна устни.

— Аз цял живот съм се жертвала за семейството си! Никога не съм мислила първо за себе си! А вие… — Гласът ѝ потрепери.

— Знам… И затова ти се възхищавам. Но понякога човек трябва да мисли и за себе си, иначе губи всичко…

Тя ме погледна с влажни очи. За миг видях в нея не строгата свекърва, а една уморена жена, която цял живот е носила тежестта на всички около себе си.

— Може би си права… — прошепна тя най-накрая. — Но ми е трудно да го приема.

Излязох от апартамента ѝ със смесени чувства — облекчение и тъга. Знаех, че ни чака още дълъг път до помирението.

Сега седя у дома и си мисля: Кога ще спрем да живеем само за другите? И ще можем ли някога да намерим баланса между дълга към семейството и правото на лично щастие?