Тридесет години снаха: Истината, която открих след смъртта на свекърва ми

— Не, Мария, не може така! — гласът на свекърва ми, баба Стефка, отекваше в кухнята, докато държах в ръцете си чинията с още топла баница. — В нашата къща баницата се прави с повече сирене! Колко пъти да ти казвам?

Стиснах зъби и се усмихнах криво. Беше поредната неделя, в която се опитвах да угодя на всички. Мъжът ми, Иван, седеше на масата и се правеше, че не чува. Децата тичаха из двора, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом.

Тридесет години живях в тази къща — първо като млада булка, после като майка и домакиня. Но винаги бях „снахата“. Никога „дъщерята“. Винаги имаше разлика — в погледа на свекърва ми, в думите ѝ, в начина, по който ме представяше пред съседките: „Това е Мария, жената на Иван.“ Не „нашата Мария“, не „дъщеря ми“.

Понякога нощем лежах будна и се чудех: какво още трябва да направя, за да ме приеме? Да готвя по нейните рецепти? Да чистя по нейния начин? Да възпитавам децата така, както тя иска? Всичко опитах. Но винаги имаше нещо недовършено, нещо не както трябва.

— Мамо, защо баба все ти се кара? — попита ме веднъж дъщеря ми Елица, когато беше на десет.

— Защото така е прието — отвърнах тихо. — Всяка снаха трябва да мине през това.

Но вътре в мен се борех с гняв и обида. Защо трябва да е така? Защо жените сами си причиняваме това поколение след поколение?

Когато баба Стефка почина тази пролет, къщата потъна в тишина. Иван плака за първи път от години. Аз подреждах дрехите ѝ и вещите ѝ с чувство на вина и облекчение едновременно. В един стар сандък намерих куп писма и бележки. Сред тях — едно писмо с моето име.

Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Почеркът ѝ беше разкривен:

„Мария,

Знам, че никога не ти го казах, но ти благодаря. Благодаря ти за търпението, за грижите към Иван и децата, за това, че понесе моя характер. Не беше лесно за теб. Аз самата бях снаха и знам как боли да си винаги чужда. Може би затова бях строга — страхувах се да не изгубя мястото си в този дом. Прости ми.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Прочетох писмото няколко пъти. Не можех да повярвам — цял живот съм търсила приемане от жена, която самата е страдала от същото. И вместо да си подадем ръка, сме се наранявали мълчаливо.

Вечерта седнах до Иван на терасата.

— Намерих писмо от майка ти — казах тихо.

Той ме погледна изненадано:

— Какво пише?

— Че ме е разбирала повече, отколкото съм мислила. Че е искала да ме приеме, но не е знаела как.

Иван замълча дълго.

— Знаеш ли… — започна той — майка ми никога не говореше за чувствата си. Може би затова и аз не умея…

— Време е да променим това — казах аз и го хванах за ръката.

Дните след погребението минаваха бавно. Съседките идваха да изкажат съболезнованията си:

— Марийче, тежко е без свекърва…

— Тежко е — кимах аз. Но вътре в мен се борех с нови въпроси: какво означава да си „само“ снаха? Защо в България още делим жените на „дъщери“ и „снахи“, вместо просто да бъдем семейство?

Елица вече е голяма и има приятел. Понякога я гледам и се страхувам — дали и тя ще мине по моя път? Дали ще бъде приета или ще носи същата болка?

Една вечер тя ме попита:

— Мамо, ти щастлива ли беше тук?

Замислих се дълго. Щастлива… Може би не така, както съм мечтала като момиче. Но научих много — за себе си, за прошката, за това колко е важно да говорим открито.

Сега държа писмото на баба Стефка като реликва. Понякога го чета отново и отново. И си мисля: дали ако бяхме говорили повече, щяхме да си спестим толкова болка? Дали моите опити да бъда приета са били напразни или все пак съм оставила следа в този дом?

А вие как мислите — може ли една снаха някога да стане истинска дъщеря? Или винаги ще остане „само“ снаха?