Тринадесет години далеч от дома: Завръщането, което разедини семейството ми

– Не! Не искам да слушам повече! – гласът на по-големия ми син, Николай, проряза тишината в хола като нож. Стоях между него и брат му, Петър, а сърцето ми се свиваше от болка. Двамата се караха за пореден път – този път за къщата, която построих с толкова труд и лишения, докато бях далеч от тях.

Преди тринадесет години напуснах родния ни град край Пловдив. Тогава Николай беше на осемнадесет, тъкмо завършваше гимназия, а Петър – на петнадесет. Работех като учителка по литература, но заплатата ми не стигаше дори за сметките. Мъжът ми, Иван, беше останал без работа и отчаянието ни растеше с всеки изминал ден. Всяка вечер гледах децата си как заспиват гладни и се кълнях, че ще направя всичко възможно да им дам по-добър живот.

Така се озовах в Монреал – самотна, уплашена и с куфар пълен с надежди. Работех като чистачка в хотел, после като болногледачка при възрастни хора. Понякога по две смени на ден. Пишех им писма всяка седмица, изпращах пари всеки месец. Пропуснах абитуриентската на Николай, първата любов на Петър, рождения ден на Иван. Всяка вечер плачех тихо в малката си стая, но си повтарях: „Заради тях го правя. Заради тях.“

След пет години Иван почина внезапно от инфаркт. Не можах да се прибера дори за погребението му – визата ми беше изтекла и ако напуснех Канада, никога нямаше да мога да се върна. Николай пое грижите за брат си. Чувах ги по телефона – гласовете им ставаха все по-студени, разговорите – все по-кратки.

Когато най-сетне събрах достатъчно пари, купих малък апартамент в Пловдив и започнах да строя къща в родното ни село. Мечтаех си как един ден ще се върна и ще живеем всички заедно – аз, Николай, Петър и техните семейства. Представях си как внуците ми тичат из двора, а аз им разказвам приказки под асмата.

Но когато се прибрах след тринадесет години, нищо не беше както преди. Николай вече беше женен за Мария и живееха в апартамента на нейните родители. Петър беше останал сам в старата ни къща и едва свързваше двата края. Още първата вечер след завръщането ми разбрах колко много са се отчуждили.

– Ти винаги си бил любимецът на мама! – изкрещя Николай на брат си.
– А ти винаги си мислил само за себе си! – отвърна Петър.
– Аз се грижих за всичко тук! Докато ти… ти само чакаше мама да прати пари!
– Не е вярно! Аз работех! Но никога не беше достатъчно за теб!

Стоях между тях и не знаех какво да кажа. Сълзите ми напираха, но ги преглъщах. Бях ги оставила сами толкова дълго… Може би вината беше моя.

Скоро започнаха споровете за наследството. Кой ще получи апартамента? Кой ще живее в новата къща? Николай настояваше, че той има право – бил по-голям, грижил се за всичко след смъртта на баща им. Петър твърдеше, че е бил ощетен цял живот и сега заслужава повече.

– Мамо, кажи ти! – обърна се към мен Николай една вечер. – На кого ще оставиш къщата?
– Не мога… Не мога да избирам между вас… – прошепнах аз.
– Тогава ще я продам! – отсече той.
– Няма да позволиш! Това е нашият дом! – скочи Петър.

Дните минаваха в караници и обиди. Мария започна да ме избягва, а жена му на Петър – Даниела – ме гледаше с укор. Внуците ми усещаха напрежението и избягваха да идват при мен.

Една вечер седнах сама в двора под асмата. Гледах залеза над селото и се питах: струваше ли си всичко това? Дадох най-хубавите си години на чужда земя, за да осигуря бъдеще на децата си… а сега те не могат да делят това бъдеще без омраза.

На следващия ден събрах всички вкъщи.
– Стига! – казах с твърд глас. – Ако продължавате така, ще загубите не само къщата, но и мен.
Николай ме погледна с насълзени очи:
– Мамо… ние просто… не знаем как да бъдем семейство вече.
Петър наведе глава:
– Може би никога не сме били…

Мълчахме дълго. После казах:
– Всичко, което имаме, е едно семейство. Ако го изгубим – какво ни остава?

Сега седя тук и пиша тази история с надежда някой да ме разбере. Може би има други като мен – майки и бащи, които са жертвали всичко за децата си и са се върнали у дома само за да открият празни стени и разбити сърца.

Кажете ми – струва ли си жертвата? Може ли някога една майка да поправи това, което времето е разрушило?