Трудното решение: Когато върнах майка си обратно в родния ѝ град

– Не мога повече, Даниела! Не мога да дишам тук! – гласът на майка ми Мария отекна в малката кухня, докато аз стоях с гръб към нея, стискайки чашата си с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха.

Беше едва шест сутринта, а вече усещах как денят се разпада. Дъщеря ми Виктория се въртеше неспокойно в стаята си, мъжът ми Георги се опитваше да не обръща внимание на напрежението, а аз се чудех къде сбърках. Преди месец взех майка ми от родното ѝ село край Луковит, убедена, че тук – в София – ще ѝ бъде по-добре. Беше сама от години, след като татко почина, а аз не можех да понеса мисълта, че прекарва дните си сама между четири стени.

– Мамо, моля те… – опитах се да запазя гласа си спокоен. – Всичко е ново за теб. Ще свикнеш.

– Не искам да свиквам! – прекъсна ме тя. – Тук всичко е шумно, хората са чужди, а ти… ти все бързаш някъде.

Тези думи ме пронизаха. Винаги съм се гордяла, че съм добра дъщеря – работя като учителка, грижа се за семейството си, а сега и за нея. Но истината беше, че откакто Мария дойде при нас, домът ни се промени. Виктория започна да се затваря в себе си, Георги се прибираше все по-късно от работа, а аз… аз се чувствах разкъсана между всички тях.

Първите дни бяха изпълнени с надежда. Майка ми се радваше на внучката си, разказваше ѝ приказки за живота на село. Но скоро започнаха дребните търкания – тя не харесваше храната ни („Това не е истинска мусака!“), не разбираше защо Виктория прекарва толкова време на телефона („На село децата играят навън!“), и най-вече – не можеше да свикне с ритъма на града.

Една вечер Георги ме хвана за ръката и прошепна:

– Дани, не издържам повече. Майка ти е добра жена, но тук не ѝ е мястото. Виж какво става с Вики…

Погледнах дъщеря си – беше се затворила в стаята си и плачеше. Опитах се да поговоря с нея:

– Вики, какво има?

– Баба все ми казва какво да правя! Не мога да дишам… – прошепна тя.

Сърцето ми се сви. Знаех, че майка ми не го прави нарочно. Просто беше свикнала да командва и да се грижи за всички. Но тук ролите бяха други.

Майка ми също страдаше. Виждах я как стои до прозореца и гледа към далечните блокове, сякаш търси хоризонта на селото. Вечер плачеше тихо в стаята си. Опитах се да я разсея:

– Мамо, хайде да излезем в парка.

– Не искам. Тук няма въздух… няма птици… няма хора като мен.

Започнах да се чувствам като провалена дъщеря. Приятелките ми казваха:

– Даниела, ти си герой! Колко хора биха взели майка си при себе си?

Но аз не се чувствах герой. Чувствах се виновна пред всички – пред майка ми, пред семейството си, пред себе си.

Една сутрин я намерих да събира багажа си.

– Ще ме върнеш ли у дома? – попита тихо.

– Мамо…

– Не съм за тук. Ти имаш свой живот. Аз имам своите спомени там…

Плакахме двете цяла нощ. На следващия ден я качих в колата и я върнах в селото. Когато я оставих пред къщата ѝ, тя ме прегърна силно:

– Обичам те, Даниела. Не ме вини.

Карах обратно към София със сълзи в очите и чувство на празнота. Приятелките ми ме осъдиха:

– Как можа? Остави я сама!

Но никой не знаеше какво беше между тези четири стени – болката от сблъсъка между поколенията, различните светове и невъзможността да угодиш на всички.

Сега често ѝ звъня по телефона. Понякога тя звучи щастлива – разказва ми за кокошките и съседката Пенка. Понякога усещам тъга в гласа ѝ.

Питам се: Можех ли да направя нещо различно? Кога дългът към родителите ни започва да тежи повече от любовта към собственото ни семейство? Как бихте постъпили вие?