„Трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами!“ – Историята на една българска майка

— Трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва? Тя те мами! — гласът на брат ми Димитър отекваше в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Беше късна вечер. Дъщеря ми Мария вече спеше, а аз се опитвах да намеря спокойствие в тишината. Но думите на Димитър не ми даваха мира. Стоеше срещу мен, лицето му червено от гняв, очите — студени като зимна утрин в Пловдив.

— Мите, моля те… — прошепнах аз. — Това е домът на Мария. Не мога просто така да ѝ го отнема.

Той се изсмя горчиво:

— Домът на Мария? Или на онази лисица, която ти пълни главата с глупости? Ти не разбираш ли, че всички искат само парите ти? Баща ни се върти в гроба!

Стиснах устни. Откакто баща ни почина преди година, всичко се промени. Завеща апартамента на мен и Димитър поравно, но аз останах тук с Мария, а той настояваше да му изплатя дела му. Не беше лесно — след развода с Петър останах сама с дете и заплата на учителка. Петър…

Всяка вечер се връщах към онзи телефонен разговор:

— Няма да се прибера повече — каза той тихо, почти виновно. — Обичам друга.

Светът ми се срина. Бях подозирала за връзката му с Елена от счетоводството, но когато го чух от устата му, болката беше непоносима. Мария плака цяла нощ. На сутринта трябваше да ѝ обясня защо татко няма да закусва повече с нас.

Сега, година по-късно, се борех не само със самотата и разочарованието, но и с алчността на собствения си брат. Майка ни почина рано, а аз винаги съм била тази, която се грижи за всички. Димитър беше любимецът на баща ни — винаги получаваше най-доброто, а аз — задълженията.

— Не мога да ти дам апартамента — казах твърдо. — Това е единственото ни убежище.

Той удари по масата:

— Ще съжаляваш! Ще те съдя! Ще видиш ти!

Вратата се затръшна след него. Останах сама в кухнята, с треперещи ръце и сълзи в очите. Не знаех как ще се справя.

На следващия ден отидох при адвокатката ни — Силвия. Тя беше стара приятелка от университета и единствената, на която можех да се доверя.

— Не се плаши — каза тя спокойно. — Законът е на твоя страна. Ако апартаментът е завещан поравно, имаш право да останеш тук с детето си. Димитър може да поиска изплащане на дела си, но не може да ви изгони.

— А ако заведе дело? — попитах аз отчаяно.

— Ще се борим — усмихна се тя окуражително.

Вечерта Мария ме попита:

— Мамо, защо чичо Митко крещеше?

Погалих я по косата:

— Понякога хората са тъжни и ядосани, когато загубят нещо важно. Но ти не се тревожи. Аз ще те пазя.

Тя ме прегърна силно:

— Аз също ще те пазя!

Дните минаваха в напрежение. Димитър започна да идва все по-често — веднъж дори доведе нотариус, за да ме притисне да подпиша документи за продажба на апартамента. Отказах категорично.

Скоро започнаха слухове в блока: „Видяхме брат ти пак тук…“, „Ще продавате ли жилището?“, „Какво ще стане с Мария?“ Чувствах се като под лупа — всички наблюдаваха всяко мое движение.

Една вечер получих писмо от съда. Димитър беше завел дело за делба на имота. Седнах на пода в коридора и плаках дълго. Мария дойде при мен:

— Мамо, всичко ще бъде наред! Нали?

Погледнах я през сълзи:

— Ще се борим заедно, мила моя.

Делото продължи месеци. Всяко заседание беше изпитание — Димитър ме гледаше с омраза, адвокатът му ме обвиняваше в алчност и измама. Чувствах се унизена и предадена.

Един ден след поредното заседание го настигнах пред съда:

— Мите, защо го правиш? Ние сме семейство! Татко не би искал това!

Той ме погледна студено:

— Пари трябват на всички. Не си мисли, че си по-добра от мен!

Върнах се у дома със свито сърце. Мария ме чакаше с рисунка: тримата ни — тя, аз и татко — държащи се за ръце пред нашия апартамент.

— Това е нашият дом — каза тя тихо.

В този момент разбрах: няма да позволя на никого да ни го отнеме.

Мина още половин година преди съдът да отсъди: имам право да остана в жилището с детето си до навършване на пълнолетието ѝ; ако реша да продавам, делът на Димитър ще бъде изплатен тогава.

Димитър не ми проговори повече. Понякога го виждам на улицата — отвръща поглед.

Животът продължава. Работя много, Мария расте умна и добра. Понякога нощем все още чувам ехото на думите му: „Трябва да ми прехвърлиш всичко! Защо ѝ повярва?“

Питам се: Кога парите станаха по-важни от семейството? И дали някога ще мога пак да вярвам истински на някого?