Тяснота и сенки: Нашият живот в една стая с дете и неочакван гост

– Не мога да повярвам, че пак си оставила чиниите в мивката! – изкрещях аз, докато държах мократа гъба в ръка. Майка ми ме погледна с онзи неразбиращ поглед, който ме караше да се чувствам като малко дете, а не като жена на трийсет и две.

– Ами, Мария, нали знаеш, че гърбът ме боли. Ще ги измия по-късно – отвърна тя спокойно, сякаш не беше натъпкала целия ни живот в една стая.

Мъжът ми, Петър, седеше на разтегателния диван и се преструваше, че чете новините на телефона си. Синът ни, Алекс, строеше кула от пластмасови чаши на пода между леглото и масата. Вече две седмици живеехме така – четирима души в гарсониера от 36 квадрата в Люлин, където всяко движение беше борба за пространство и въздух.

Преди майка ми да се нанесе, поне имахме някакъв ред. Петър работеше на смени в склада на един супермаркет, аз преподавах английски онлайн от ъгъла до прозореца, а Алекс имаше свой малък кът с играчки. Но когато майка ми се появи с два куфара и сак с буркани лютеница, всичко се промени.

– Нямам къде да отида, Мария – каза тя още на прага. – Хазяйката ме изгони. Или ще ме приберете, или ще спя на гарата.

Не можех да я оставя на улицата. Баща ми почина преди три години, а брат ми живее с жена си в Пловдив и не иска да чува за нея. Но никой не ме беше питал дали съм готова да споделям живота си с майка си отново.

Първите дни бяха кошмар. Майка ми настояваше да готви всеки ден, но кухнята ни беше толкова малка, че двама души не можеха да се разминат. Петър започна да се прибира все по-късно. Алекс плачеше нощем, защото нямаше къде да си разпъне влакчето. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

Една вечер, докато сгъвах дрехите на Алекс върху леглото, чух как Петър шепне на майка ми в кухнята:

– Не може ли да говорите по-тихо? Детето не може да заспи.
– Ами като не ви харесва, да бяхте си намерили по-голям апартамент!
– С тези заплати? Вие знаете ли колко струва един двустаен в София?

Стиснах зъби. Знаех колко струва. Знаех и какво е усещането да нямаш избор.

На следващия ден майка ми реши да подреди шкафа с документи. Намери старите писма от баща ми до мен – писма, които пазех като съкровище. Без да пита, ги прочете всичките.

– Не знаех, че толкова си страдала като дете – каза тя вечерта, докато белеше картофи.
– Не беше нужно да знаеш – отвърнах студено.
– Може би ако бях по-добра майка…
– Стига! – прекъснах я. – Не сме тук, за да разравяме миналото.

Но миналото беше навсякъде – в миризмата на лютеница сутрин, в начина, по който майка ми подреждаше чашите „както трябва“, в погледа ѝ към Петър, когато той забравеше да изхвърли боклука.

Една нощ Алекс се събуди с плач. Приседнах до него на матрака на пода.
– Мамо, кога баба ще си тръгне?
– Не знам, мило. Може би скоро.
– Искам пак да си имам място за влакчето.

Сълзите ме задавиха. Какво бяхме станали? Семейство или затворници един за друг?

На следващата сутрин Петър избухна:
– Не издържам повече! Или тя си тръгва, или аз!
Майка ми го изгледа презрително:
– Мъжете винаги бягат от отговорност.
Аз стоях между тях като съдия без право на избор.

Вечерта седнахме тримата възрастни около масата. Алекс рисуваше слънце върху гърба на стара фактура.
– Трябва да говорим – започнах аз. – Не можем повече така. Всички сме изнервени. Майко, трябва да намерим решение.
Тя замълча дълго:
– Ще потърся стая под наем. Но… Мария, ти ще идваш ли понякога при мен?
Петър въздъхна облекчено. Аз кимнах през сълзи:
– Ще идвам. Но трябва и ти да разбереш – тук вече не е само моят дом.

След още седмица майка ми намери стая при една приятелка в Надежда. Когато си тръгна, апартаментът сякаш пое дълбоко въздух. Но между мен и Петър остана нещо неизказано – страхът, че всяка криза може да ни разруши.

Сега вечер гледам Алекс как строи влакчето си и се питам: Дали някога ще имаме истински дом? Или винаги ще сме затворници на обстоятелствата и миналото си?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да приютите родител в такава ситуация или щяхте да защитите собственото си семейство?