Уикенд под обсада: Свекърва, тъст и изгубеният ми мир

– Ивана, пак ли не си измила прозорците? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза утринната тишина като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода, а сърцето ми туптеше от напрежение. Беше събота сутрин, а това означаваше само едно – началото на поредния уикенд под обсада.

Петър, съпругът ми, се опитваше да изглежда неутрален. Седеше на масата с вестник в ръка, но погледът му бягаше към мен. Знаеше, че всяка дума може да взриви атмосферата.

– Майко, Ивана има много работа през седмицата – опита се да ме защити той.

– Всички имаме работа, Петре! – отвърна тя остро. – Но домът трябва да е чист, особено когато идват гости.

Тъстът ми, Георги, мълчаливо наблюдаваше сцената. Той рядко се намесваше, но присъствието му винаги тежеше като олово. Всяка събота и неделя те идваха – с торби с храна, с критики и със спомени за „добрите стари времена“, когато жените са знаели мястото си.

Вътрешно крещях. Исках просто един уикенд за себе си – да се излежа до късно, да чета книга или да изляза на разходка в парка. Но вместо това бях домакинята, която трябва да угоди на всички. Дори дъщеря ми, малката Ани, усещаше напрежението. Тя се свиваше до мен и ме гледаше с големите си кафяви очи.

– Мамо, защо баба винаги е ядосана? – прошепна тя.

Прегърнах я силно и се опитах да не заплача. Не исках детето ми да расте в дом, пълен с напрежение и неизказани думи.

Следобедът премина в безкрайни забележки. Мария не спираше да намира кусури – от подредбата на шкафовете до начина, по който сгъвам кърпите. Петър се опитваше да разведри обстановката с шеги, но никой не се смееше истински.

Вечерта седнахме на масата за вечеря. Георги започна да разказва за младостта си в Пловдив – как са строили къщата си тухла по тухла, как Мария е готвила най-вкусната боб чорба в квартала.

– Сега всичко е лесно – въздъхна той. – Младите не знаят какво е истински труд.

Петър стисна ръката ми под масата. Знаех, че и той е уморен от този театър, но не смееше да противоречи на родителите си. В България уважението към по-възрастните е закон – дори когато те прекрачват границите.

След като изпратихме Ани да си легне, Мария остана насаме с мен в кухнята.

– Ивана, знам, че ти е трудно – започна тя по-меко. – Но семейството е най-важното. Трябва да се грижиш за Петър и Ани. Не може всичко да е само по твоята воля.

Погледнах я уморено. Толкова много пъти бях чувала тези думи. Но кой ще се погрижи за мен?

– А кой ще се погрижи за мен, Мария? – попитах тихо.

Тя замълча за миг, после сви рамене.

– Така е било винаги. Жената носи тежестта на дома.

Тази нощ не можах да заспя. Лежах до Петър и слушах равномерното му дишане. Мислех си за майка ми – как тя също се беше жертвала заради семейството ни. Дали това беше съдбата на всички български жени?

На следващата сутрин реших да говоря с Петър открито.

– Не мога повече така – казах му, докато приготвях кафе. – Чувствам се като прислужница в собствения си дом.

Той ме погледна виновно.

– Знам… Но какво да направя? Те са ми родители…

– А аз? Аз не съм ли ти важна? А Ани?

Той замълча. За първи път видях сълзи в очите му.

– Ще говоря с тях – прошепна той. – Обещавам ти.

Този ден беше различен. Когато Мария започна с критиките си, Петър я прекъсна:

– Мамо, стига толкова! Ивана прави всичко възможно. Ако не ви харесва, не идвайте всяка седмица!

Настъпи тишина. Георги изгледа Петър строго, но нищо не каза. Мария пребледня и излезе от стаята.

Седнах на дивана и усетих как напрежението ме напуска. За първи път от години почувствах подкрепа.

Вечерта Мария дойде при мен със сълзи в очите.

– Извинявай… Не осъзнавах колко ти е трудно… Просто искам най-доброто за сина си…

Прегърнах я неловко. Знаех, че промяната няма да дойде веднага, но поне беше начало.

Сега всеки уикенд е различен. Понякога пак има напрежение, но вече знам, че имам право на своето пространство и щастие.

Питам се: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще започнем да мислим и за себе си?