Ултиматумът на мама: Или изпълняваш, или напускаш къщата на баба

– Или ще направите това, което ви казвам, или напускате къщата на майка ми! – гласът на майка ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях насред хола на бабината къща в Пловдив, стиснала ръката на мъжа ми Ивайло, а сърцето ми биеше лудо. Баба Пенка седеше в ъгъла, свита и безмълвна, сякаш се беше смалила още повече от годините и болестите.

– Мамо, моля те… – опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как гневът и отчаянието се борят в мен. – Това е домът на баба. Тя ни покани да живеем тук, докато съберем пари за собствено жилище. Защо правиш така?

– Защото не мога да гледам как съсипвате всичко! – изкрещя тя. – Двамата с Ивайло сте безотговорни! Какво ще правите с още едно дете? Едва се справяте с малката Елица! Ако не абортираш, ще си търсите квартира!

Тези думи ме удариха като шамар. Вече бях в третия месец и макар че бременността не беше планирана, мечтаех за голямо семейство. Ивайло също – той израсна с трима братя и две сестри в малко село край Карлово. Винаги сме си представяли дом, пълен с детски смях и топлина. Но сега майка ми искаше да избера между мечтата си и сигурността на покрива над главата ни.

– Не мога да го направя – прошепнах. – Това е моето дете.

– Тогава си събирайте багажа! – отсече тя и излезе трясвайки вратата.

Баба Пенка се разплака тихо. Ивайло ме прегърна силно.

– Ще се справим – каза ми той. – Ще намерим начин.

Но аз знаех колко трудно ще бъде. Работех като учителка в детска градина, а Ивайло беше техник в малка фирма за климатици. Заплатите ни стигаха едва за сметките и храната. Затова приехме предложението на баба да се нанесем при нея след като тя остана сама след смъртта на дядо. Помагахме ѝ с всичко – лекарства, пазаруване, чистене. А тя ни даваше топлина и обич.

Майка ми обаче никога не прие решението ни. Тя живееше в София с втория си мъж и идваше рядко, но всеки път намираше повод да ни упрекне – че сме мързеливи, че не мислим за бъдещето, че не сме достатъчно амбициозни. Сега ултиматумът ѝ беше последният удар.

Седнахме вечерта около масата – аз, Ивайло, баба и малката Елица, която рисуваше с пастели. Мълчахме дълго.

– Не искам да ви изгонят заради мен – прошепна баба Пенка. – Аз съм стара жена… ще се оправя някак.

– Не говори така, бабо! – избухнах аз. – Ти си нашето семейство!

Ивайло ме хвана за ръката.

– Може би трябва да потърсим квартира – каза тихо той. – Ще е трудно, но няма да сме първите млади хора, които започват от нулата.

– Ами ако не намерим? Ако парите не стигнат? Ако се разболея? – страхът ме задушаваше.

На следващия ден майка ми се върна с нотариус и започна да говори за документи, наследства, права. Баба Пенка плачеше безутешно.

– Това е моят дом! – извика тя. – Аз решавам кой ще живее тук!

– Мамо, ти не разбираш… – опитах се да я убедя аз. – Това дете е част от нашето семейство!

– Не ме интересува! Или аборт, или вън! – беше непреклонна тя.

Вечерта Ивайло ме намери на терасата, където гледах светлините на града и се молех за чудо.

– Обичам те – каза той тихо. – Ще се справим заедно. Дори ако трябва да спим по приятели или в колата.

– Не мога да повярвам, че майка ми е способна на такова нещо… – прошепнах аз. – Защо семейството трябва да бъде поле за битки?

На следващия ден събрахме багажа си. Баба ни даде последните си спестявания и ни благослови през сълзи. Излязохме от къщата с усещането, че оставяме част от себе си там.

Първите седмици бяха адски трудни. Приятели ни приютиха временно, после намерихме малка гарсониера под наем в Кючук Париж. Пари почти нямахме, но всяка вечер прегръщах Елица и усещах ритъма на новия живот в корема си.

Майка ми не се обади нито веднъж. Баба Пенка ни звънеше тайно и плачеше по телефона.

Минаха месеци. Родих момченце – нарекохме го Стефан на дядо му. Ивайло работеше на две места, аз гледах децата и пишех уроци по интернет за допълнителни пари. Беше тежко, но бяхме заедно.

Една вечер получих писмо от баба: „Гордея се с теб! Ти избра любовта пред страха.“

Понякога още плача за изгубения дом и за майка ми, която така и не поиска да разбере избора ми. Но когато гледам децата си как играят заедно, знам че съм направила правилното.

Кажете ми честно: Вие бихте ли избрали мечтата си пред сигурността? Колко струва едно семейство в България днес?