Уроците на една изгубена любов: Размислите на Катерина за уважението и границите

– Катерина, пак ли плачеш заради него? – гласът на баба ми проряза тишината в кухнята, докато сълзите ми капеха върху изстиналия чай. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците като сърдити пръсти. Седях на масата, стиснала чашата с две ръце, сякаш топлината ѝ можеше да стопли и разбитото ми сърце.

– Не знам какво да правя, бабо. Обичах го толкова много… – думите ми се губеха в хлипанията.

– Любовта не е достатъчна, чедо. Ако не уважаваш себе си, никой няма да те уважава. – Тя седна до мен, сложи ръка върху рамото ми и ме погледна с онзи нежен, но твърд поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

Всичко започна преди две години, когато срещнах Димитър на един приятелски рожден ден в Пловдив. Беше чаровен, остроумен и имаше онзи поглед, който те кара да забравиш за всичко друго. Още първата вечер ме целуна под уличната лампа пред блока ми и аз повярвах, че това е началото на нещо истинско.

Първите месеци бяха като от филм – разходки по Капана, смях до късно вечер, тайни съобщения под чина в университета. Но постепенно нещата започнаха да се променят. Димитър стана ревнив, започна да ми звъни по десет пъти на ден, да ме пита къде съм, с кого съм. Първоначално го приемах като знак на любов. Казвах си: „Той просто ме обича прекалено.“

– Катерина, защо пак си с Мария? Не ти ли казах, че тя не ти влияе добре? – гласът му беше студен по телефона.

– Митко, тя ми е приятелка от детството…

– Не ме интересува! Или аз, или тя!

Вместо да се противопоставя, аз се подчиних. Започнах да избягвам Мария и другите си приятели. Спрях да ходя на лекции, които не му харесваха. Дори започнах да се обличам така, както той искаше – без ярки цветове, без червило.

Баба ми забеляза промяната първа.

– Катерина, къде е онази усмихната и свободна девойка? – попита ме една вечер, докато сгъвах дрехите си.

– Просто пораснах, бабо.

– Не си пораснала, а си се изгубила.

Тогава не разбирах думите ѝ. Мислех си, че любовта изисква жертви. Но жертвите ставаха все по-големи – пропуснати изпити, разочаровани приятели, самота. Всяка вечер заспивах с усещането, че нещо в мен умира.

Една вечер Димитър дойде у дома ми ядосан.

– Видях те с онзи твой колега! Какво си мислиш?

– Просто говорехме за курса…

– Лъжеш! – той хвърли телефона ми на земята и излезе трясвайки вратата.

Седях на пода сред парчетата стъкло и за първи път се почувствах напълно сама. Тогава баба ми влезе тихо и ме прегърна.

– Катерина, любовта не трябва да боли така. Истинската жена знае кога да си тръгне.

На следващия ден събрах смелост и му казах, че повече не мога така. Той ме гледаше невярващо.

– Без мен си нищо! – изкрещя той.

– Може би… но поне ще бъда себе си – отвърнах тихо.

Минаха месеци. Болката не изчезна веднага. Имаше дни, в които се чудех дали не сгреших. Но постепенно започнах да усещам свободата – върнах се към приятелите си, записах нов курс по рисуване, започнах да нося любимото си червило отново.

Баба ми беше до мен през цялото време.

– Виждаш ли сега? Границите не са стени – те са мостове към истинската любов към себе си.

Сега често се питам: ако бях поставила граници по-рано, щеше ли любовта ни да оцелее? Или просто щях да загубя себе си още по-бързо? Може ли една жена да бъде истински обичана, ако първо не обича себе си?