„Утре си събирате багажа и се изнасяте“ – Историята на една българска майка, която избра себе си

„Утре си събирате багажа и се изнасяте.“ Гласът ми трепереше, но думите излязоха по-остри, отколкото очаквах. Стоях насред хола, с ръце, стиснати в юмруци, а срещу мен – синът ми Калоян и снаха ми Мария. Лицето на Калоян пребледня, а Мария се обърна към него с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

Не знам кога точно се превърнах в гостенка в апартамента, който изплащах цял живот. Може би беше още когато Калоян доведе Мария у дома след сватбата им. „Мамо, ще поживеем при теб, докато съберем за наше жилище“, каза тогава. Усмихнах се и ги прегърнах. Как да откажа на детето си? Но времето минаваше, а спестяванията им все не стигаха. Стаята ми се сви до ъгъла с шевната машина, а кухнята се превърна в бойно поле за чужди вкусове и навици.

Първите месеци се опитвах да бъда търпелива. Готвех любимите им ястия – мусака за Калоян, тиквеник за Мария. Но тя все намираше нещо да отбележи: „Майко, много е мазно“, „Майко, не ям месо вече“. В началото се усмихвах и кимах. После започнах да усещам как всяка нейна дума ме реже като нож.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария говори по телефона в хола: „Не мога повече тук. Свекървата ми е навсякъде – диша ми във врата!“. Сърцето ми се сви. Не бях искала да бъда тежест. Просто исках да помогна.

Калоян все по-рядко разговаряше с мен. Когато го питах как е на работа, отговаряше с едно „Добре“. Когато го питах дали има нужда от нещо, само махаше с ръка. Вечерите ни минаваха в тишина – аз пред телевизора, те в стаята си.

Един ден Мария ме помоли: „Може ли да не пускаш пералнята сутрин? Будиш ни.“ Усмихнах се извинително и кимнах. На следващата сутрин станах в шест, както винаги – навик от годините, когато работех като медицинска сестра. Пуснах пералнята тихо, но пак чух как Мария затръшна вратата на стаята им. Следобед Калоян дойде при мен: „Мамо, Мария е права. Можеш ли да се съобразяваш малко повече?“

Тогава не казах нищо. Но вътре в мен нещо се пречупи.

Започнах да се чувствам излишна в собствения си дом. Дори котката ми Мая вече не идваше при мен – Мария я хранеше с гурме храна и я държеше в стаята им. Веднъж опитах да я взема в скута си, но Мария каза: „Оставете я, тя не обича да я пипат.“

Всяка вечер заспивах с усещането, че съм на гости у себе си. Приятелките ми звъняха: „Как е с младите?“, а аз лъжех: „Добре сме, помагаме си.“ Но истината беше друга – чувствах се самотна и ненужна.

Една вечер чух как Мария и Калоян спорят:
– Не мога повече тук! – извика тя.
– Ще намерим нещо свое – отвърна той уморено.
– Кога? Тя няма ли да разбере, че ни задушава?

Сълзите ми потекоха безшумно. Станах и отидох до прозореца. Гледах светлините на София и се чудех къде сбърках като майка.

На следващата сутрин Мария ме попита:
– Може ли да не оставяш обувките си пред вратата? Миришат.

Тогава избухнах:
– Това е моят дом! Ако не ви харесва – изнесете се!

Мария ме изгледа с презрение:
– Добре, ще си тръгнем! Само кажете кога!

Калоян стоеше между нас като малко дете – безсилен и объркан.

През целия ден мислех за думите си. Вечерта седнах срещу тях на масата. Гласът ми беше тих, но твърд:
– Утре си събирате багажа и се изнасяте.

Калоян ме погледна с насълзени очи:
– Мамо…
– Не мога повече – прекъснах го. – Години наред живея за вас. Сега искам да живея за себе си.

Мария стана рязко:
– Добре! Ще намерим къде да отидем!

Останах сама на масата. Сълзите ми капеха върху покривката, която сама бях ушила преди години. Спомних си как държах Калоян за ръка първия му учебен ден; как го чаках пред входа след първата му среща; как му готвех любимата супа, когато беше болен.

На следващата сутрин те си тръгнаха. Апартаментът опустя. Мая се върна при мен и легна в скута ми.

Първите дни бяха тежки. Чувствах се виновна и празна. Но после започнах да усещам лекота – можех да ставам когато поискам, да пускам пералнята сутрин, да готвя каквото обичам.

Започнах да излизам повече – срещах се с приятелки, ходех на театър, записах курс по рисуване. За първи път от години усещах себе си жива.

Понякога Калоян ми звъни. Говорим кратко – още е обиден. Но знам, че направих правилното за себе си.

Питам се: Кога една майка има право да избере себе си? И дали някога ще спре да я боли от този избор?