В деня на нашата годишнина ми каза: „Вече не те обичам“. Но това не беше най-лошото.

„Вече не те обичам.“

Думите му паднаха като чук върху сърцето ми. Стояхме в хола, масата беше подредена с любимите му ястия – сарми, шопска салата, бутилка червено вино от Мелник. Беше нашата годишнина, дванайсет години заедно. Бях купила нова рокля, боядисах си косата, дори сложих червилото, което той харесваше. А той стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, и ме гледаше с онзи празен поглед, който не бях виждала досега.

– Какво каза? – прошепнах, сякаш ако не го повтори, няма да е истина.

– Вече не те обичам, Мария. – Гласът му беше равен, почти безчувствен. – Искам да си тръгна.

Погледнах към вратата и видях, че до нея стои неговата стара спортна чанта. Беше я напълнил – дрехи, лаптоп, дори любимата му книга на Георги Господинов. Телефонът му беше изключен. Всичко беше планирал. Не беше импулсивно решение, не беше моментна слабост. Беше чакал този момент. Може би дори го беше планирал да се случи точно днес, на нашата годишнина, за да бъде по-лесно за него. Или по-болезнено за мен.

– Къде ще отидеш? – попитах, макар че вече знаех отговора. Бях виждала съобщенията от „Ива“ на телефона му, бях усещала дистанцията, която се появи между нас през последните месеци. Но не исках да вярвам.

– Имам къде да отида. – Отговорът му беше кратък, почти студен. – Не искам да правим сцени, Мария. Всичко е решено.

Седнах на дивана, усещайки как краката ми омекват. В главата ми се завъртяха всички спомени – първата ни среща на плажа в Созопол, как ми подари онзи смешен плюшен мечок, как се смяхме до сълзи, когато се изгубихме в Родопите. Всичко това ли беше лъжа? Или просто вече не значеше нищо за него?

– А децата? – прошепнах. – Как ще им кажем?

– Ще им кажем заедно. – За първи път в гласа му се прокрадна нотка на вина. – Не искам да страдат, Мария. Но не мога да живея в лъжа.

– А аз? – попитах, вече почти без глас. – Аз какво да правя с тази истина?

Той не отговори. Наведе глава, взе чантата си и се приближи до вратата. За миг се поколеба, после се обърна:

– Съжалявам. Наистина съжалявам.

Вратата се затвори. Останах сама, с масата, която никой нямаше да докосне, с виното, което нямаше да се изпие, и с тишината, която ме задушаваше. Седях дълго, втренчена в една точка, докато навън започна да се стъмва. Телефонът ми звънна – майка ми. Не вдигнах. Не можех да говоря. Не можех да дишам.

На следващата сутрин трябваше да събера сили заради децата. Те бяха на училище, а аз трябваше да им кажа, че татко няма да се прибере. Стоях пред огледалото, опитвайки се да изглеждам спокойна, но очите ми бяха подпухнали. Когато ги видях, усетих как сърцето ми се къса. Малкият Петър ме прегърна:

– Мамо, защо си тъжна?

– Просто съм уморена, слънце – излъгах. – Всичко ще бъде наред.

Но нищо не беше наред. Дните минаваха в мъгла. Хората в блока започнаха да шушукат. Съседката от третия етаж, леля Сийка, ме гледаше със съжаление. На пазара жените ме питаха как е Иван, а аз само кимах и се усмихвах насила. Вечер, когато децата заспиваха, плачех тихо, за да не ме чуят.

Една вечер, докато прибирах прането от балкона, видях Иван да минава по улицата. Беше с Ива. Държаха се за ръце. Спряха пред блока, тя го целуна по бузата. Беше ми позната – работеше в съседната аптека. Чувствах се унизена, предадена, но най-вече – невидима. Сякаш целият ми живот се беше свил до една точка, която никой не забелязва.

Майка ми настояваше да отида при психолог. „Трябва да говориш с някого, Мария. Не можеш да носиш всичко сама.“ Но аз не исках да говоря. Не исках да споделям болката си с непознати. Единственото, което исках, беше да се събудя и да разбера, че всичко е било кошмар.

С времето започнах да се събирам. Започнах да излизам повече с децата, да се виждам с приятелки. Веднъж, докато пиех кафе с Деси, тя ми каза:

– Знаеш ли, Мария, ти си по-силна, отколкото мислиш. Иван не заслужава сълзите ти.

Погледнах я и за първи път от месеци се усмихнах истински. Може би беше права. Може би трябваше да започна да мисля за себе си, а не за него. Записах се на курс по рисуване, започнах да чета повече, да се грижа за себе си. Децата също започнаха да свикват. Петър вече не питаше за татко всяка вечер, а Марияна започна да ми помага повече вкъщи.

Една вечер, докато седяхме на терасата и гледахме залеза, Петър ме попита:

– Мамо, ти щастлива ли си?

Замислих се. Не знаех какво да отговоря. Може би не бях щастлива, но вече не бях и напълно нещастна. Бях оцеляла. Бях започнала отначало.

Сега, година по-късно, все още има дни, в които болката се връща. Но вече не ме парализира. Вече мога да се усмихвам, да мечтая, да вярвам, че заслужавам нещо по-добро. Понякога се питам – какво щеше да стане, ако бях разбрала по-рано? Ако бях по-смела, по-внимателна, по-обичана?

Но после си казвам: „Мария, животът продължава. Ти също.“

А вие, бихте ли простили такова предателство? Или бихте се борили за любовта, дори когато тя вече си е отишла?