В мазето на самотата: Историята на бай Димо и спасителната ръка на съседката

– Господи, пак ли ще вали? – промърморих си под носа, докато се опитвах да стигна до буркана със сладко на най-горния рафт в мазето. В този момент кракът ми поддаде, подхлъзнах се и паднах тежко на студения цимент. Усетих остра болка в глезена и не можах да се изправя. Опитах се да стана, но кракът ми отказваше да ме слуша. Мобилният ми телефон беше горе, а вратата към стълбището се беше затръшнала след мен. Останах сам, заключен в собственото си мазе.

Първите часове минаха в надежда – някой ще ме потърси, ще чуе виковете ми. Но къщата беше стара, стените дебели, а аз – самотен пенсионер, чиито деца отдавна са заминали за София и чужбина. Съседите рядко се отбиваха, освен Мария от горния етаж – млада жена с две деца, която винаги ме поздравяваше с усмивка.

– Бай Димо, пак ли ще садите домати тази пролет? – питаше тя всяка година.

– Ако Господ даде здраве, Марийче – отвръщах аз.

Сега обаче нямаше кой да ме попита нищо. Денят премина в отчаяние и болка. Жаждата започна да ме мъчи, а гладът – да ме изтощава. Мислех за децата си: кога за последно ми се обадиха? Защо не идват по-често? Дали изобщо им пука как съм?

На втория ден вече бях отчаян. Виках с последни сили:

– Помощ! Има ли някой горе?

Гласът ми отекваше глухо между бурканите и старите инструменти. Спомних си как преди години тук беше пълно с живот – жена ми печеше лютеница, децата тичаха по стълбите. Сега само тишина и мирис на мухъл.

На третия ден започнах да халюцинирам. Видях майка си, която ми казваше:

– Не се предавай, Димо! Ти винаги си бил борец!

Но вече нямах сили да се боря. Самотата ме притискаше по-силно от болката в крака. Чудех се дали някой изобщо ще забележи отсъствието ми. В този момент чух стъпки отвън и глас:

– Бай Димо? Не Ви видях сутринта на пейката… Добре ли сте?

Беше Мария. Сърцето ми заби лудо.

– Тук съм! В мазето! Помогнете!

Чух как тя тича нагоре-надолу, звъни по телефона и вика съседите. След минути няколко чифта ръце разбиха старата врата и ме измъкнаха навън. Мария плачеше:

– Господи, добре че Ви намерихме! Как можахме да не забележим по-рано?

В болницата лекарите казаха, че съм имал късмет – още ден-два и можело да е късно. Мария не ме остави нито за миг.

– Ще Ви донеса супа, бай Димо. И ще кажа на децата Ви какво се случи.

Тогава разбрах колко е важно някой да се интересува от теб. Не парите, не имотите – човешкото внимание спасява животи.

След като се прибрах у дома, Мария продължи да ме посещава всеки ден. Понякога носеше домашна баница, друг път просто сядаше до мен и слушаше историите ми от младостта.

– Защо сте сами тук? – попита веднъж тя тихо.

– Така е животът, Марийче… Децата поеха по своя път. Аз останах пазител на спомените.

– Но не трябва да сте сами – отвърна тя твърдо. – Ще Ви помагаме всички съседи.

Скоро целият вход започна да обръща повече внимание един на друг. Започнахме да си помагаме – кой с пазаруване, кой с разговори на пейката пред блока.

Понякога вечер гледам снимките на децата си и си мисля: „Дали щяха да забележат отсъствието ми? Или щях да остана забравен сред бурканите?“

Може би най-големият ни враг не е самотата, а безразличието. Колко често се оглеждаме около себе си? Колко често питаме: „Как си?“…

А Вие, скъпи съседи, кога за последно попитахте възрастния човек от вашия вход дали има нужда от нещо? Може би точно днес някой чака Вашата ръка.