В средата на живота си разбрах, че децата ми не са мои

– Ти не си им баща, Даниеле. – Гласът на жена ми, Мария, трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на кухнята, с чаша кафе в ръка, а думите ѝ се забиха в мен като нож. Не можех да помръдна. Не можех да дишам.

– Какво говориш? – прошепнах, сякаш ако кажа нещо по-силно, ще събудя някакъв кошмар.

– Моля те… – Мария се разплака и се свлече на стола. – Прости ми, но трябваше да ти кажа. Не мога повече да живея с тази лъжа.

В този момент светът ми се срина. През последните петнадесет години вярвах, че съм баща на две прекрасни деца – Ива и Мартин. Водех ги на училище, учех ги да карат колело, лекувах им раните и ги приспивах с приказки. Всяка Коледа украсявахме елхата заедно, всяко лято ходехме на море в Ахтопол. А сега… всичко това ли беше лъжа?

– Кой е бащата им? – попитах с глас, който не познах.

Мария избърса сълзите си и ме погледна право в очите.

– Стефан. Стефан от работата… Беше само веднъж, кълна се. Но после… после разбрах, че съм бременна и… – гласът ѝ се прекърши.

Стефан. Приятелят ми от университета. Човекът, с когото сме пили ракия до зори и сме си споделяли мечти за бъдещето. Усетих как кръвта ми застива.

– И двамата ли…? – не довърших въпроса.

– Да… – прошепна тя.

Излязох от къщата като призрак. Вървях по улиците на квартала ни в Пловдив, без да знам къде отивам. В главата ми се въртяха спомени – първата дума на Ива, първият зъб на Мартин, как ги държах за ръка на първия учебен ден. Всичко изглеждаше толкова истинско… А сега?

Върнах се късно вечерта. Децата вече спяха. Мария седеше в тъмното, с ръце около коленете си.

– Защо? – попитах тихо.

– Бях объркана… Ти работеше много, почти не те виждахме. Чувствах се сама. Стефан беше до мен… Не исках да те наранявам, Даниеле. Обичам те! – извика тя през сълзи.

Обичаше ме? Какво означаваше това сега? Всичко в мен крещеше да я напусна, да изчезна, да забравя всичко. Но мисълта за Ива и Мартин ме разкъсваше отвътре. Те бяха моите деца! Аз ги бях отгледал, аз ги бях научил да бъдат добри хора.

На следващия ден Мария настоя да говорим с децата. Седнахме тримата на дивана в хола. Ива беше на петнадесет, Мартин – на дванадесет. Гледаха ни уплашено.

– Татко, какво става? – попита Ива.

Погледнах я и сърцето ми се сви. Толкова приличаше на мен… или поне така си мислех досега.

– Има нещо важно, което трябва да знаете – започнах бавно. – Това няма да промени любовта ми към вас. Вие винаги ще бъдете моите деца.

Мария пое думата и им разказа истината. Ива избухна в плач и избяга в стаята си. Мартин стоеше неподвижно, с широко отворени очи.

– Ти вече не си ни татко ли? – прошепна той.

Сълзите потекоха по лицето ми.

– Винаги ще ви обичам като свои деца. Това никога няма да се промени.

След този ден всичко се промени. Мария се изнесе при майка си за известно време. Децата бяха объркани и ядосани. Аз се чувствах празен, като черупка от човек. Хората в блока започнаха да шушукат зад гърба ми. Майка ми ме гледаше със съжаление и само повтаряше: „Даниеле, животът е тежък, но трябва да простиш.“

Не можех да простя. Не можех да забравя предателството – не само на Мария, но и на Стефан. Опитах се да говоря с него, но той избягваше срещите ни. Един ден го видях пред офиса му и го спрях:

– Защо го направи? – попитах през зъби.

Той ме погледна виновно:

– Не знам… Бяхме млади, глупави… Съжалявам, Даниеле.

– Съжалението ти няма да върне живота ми обратно! – извиках и си тръгнах.

Минаха месеци. Опитвах се да бъда до децата си колкото мога повече. Водех ги на кино, разхождахме се по Главната в Пловдив, говорехме за всичко друго освен за случилото се. Но болката не изчезваше.

Една вечер Ива дойде при мен със зачервени очи:

– Татко… страх ме е, че ще ни напуснеш.

Прегърнах я силно:

– Никога няма да ви оставя сами. Вие сте моят свят.

С времето започнах да прощавам – не заради Мария или Стефан, а заради себе си и децата. Разбрах, че бащинството не е само въпрос на кръв, а на любов и грижа. Започнахме семейна терапия и малко по малко раните започнаха да зарастват.

Днес живея сам в малък апартамент под тепетата, но децата идват често при мен. С Мария сме запазили уважение един към друг заради тях. Понякога вечер седя сам на терасата и гледам светлините на града.

Питам се: Може ли човек някога напълно да прости такова предателство? Или просто се научаваш да живееш с болката? Какво бихте направили вие на мое място?