В сянката на чуждите проблеми: Историята на една българска дъщеря и съпруга

– Пак ли ти ще оправяш всичко, Мария? – гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз вече усещах как стомахът ми се свива. Беше неделя сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Слънцето едва се прокрадваше през прозореца, но в главата ми вече бушуваше буря.

– Мамо, спокойно. Ще говоря с Петър, ще говоря и с Деси. Ще се оправят нещата – казах с гласа, който винаги използвах, когато трябваше да залепя поредната пукнатина в нашето семейство.

Петър е брат ми – по-голям с две години, винаги избухлив и горд. Деси е сестра ми – по-малка, чувствителна, но и ужасно инатлива. От деца се караха за всичко – кой ще носи повече дърва за зимата на село, кой ще помага на баба в градината, кой ще наследи стария апартамент на дядо. А аз? Аз бях тази, която ги събираше след всяка буря.

– Мария, ти си най-разумната – казваше баща ми, когато майка ми плачеше заради неговите мълчаливи дни и студени вечери. – Кажи ѝ нещо, че пак ще спи в другата стая.

– Мамо, татко те обича, просто не знае как да го покаже – повтарях като развалена плоча.

Веднъж, когато бях на 17, майка ми ме събуди посред нощ. Беше плакала. Баща ми пак беше закъснял от работа и беше донесъл миризмата на ракия и цигари вкъщи.

– Мария, защо не ме разбира? – попита тя с глас на малко дете.

– Ще поговоря с него, мамо – казах тихо и я прегърнах. Тогава още не знаех колко тежи ролята на „миротвореца“.

Годините минаваха. Петър се ожени за жена, която не харесваше никого от нас. Деси замина да учи в София и се връщаше само по празници. Аз останах в Пловдив – близо до родителите си, близо до всички проблеми.

Омъжих се за Ивайло – добър човек, но работата му беше всичко за него. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в спорове за пари. Когато се роди дъщеря ни Ели, мислех, че всичко ще се промени. Но вместо това станах още по-невидима.

– Мария, защо винаги ти трябва да звъниш първа? – попита ме веднъж Деси по време на поредния семеен скандал.

– Защото ако не го направя аз, никой няма да го направи – отвърнах й уморено.

Понякога си мечтаех да изчезна. Да взема Ели и да заминем някъде далеч – в Родопите или на морето. Да няма телефони, да няма семейни драми. Но после се сещах за майка ми – как щеше да плаче; за баща ми – как щеше да се затвори още повече; за Петър и Деси – как щяха да се карат безкрайно.

Една вечер Ивайло се прибра късно и нервен. Хвърли чантата си на дивана и започна да рови из хладилника.

– Пак няма нищо за ядене! Какво правиш цял ден? – изсъска той.

Погледнах го без сили. Ели беше болна и цял ден бях до леглото й. Майка ми беше звъняла три пъти да се оплаква от баща ми. Петър беше писал съобщение, че Деси пак го е обидила във Facebook.

– Извинявай – казах тихо. – Ще поръчам нещо.

Той затръшна вратата на кухнята и аз останах сама със сълзите си. За първи път си позволих да плача истински – не тихо, не скришом, а с глас. Ели ме чу и дойде при мен.

– Мамо, защо плачеш?

Прегърнах я силно.

– Просто съм уморена, слънце мое.

На следващия ден реших да не звъня на никого. Не отговорих на съобщенията на Петър. Не върнах обаждането на майка ми. Не сготвих вечеря за Ивайло. Седнах до прозореца с чаша чай и гледах как дъждът барабани по стъклото.

Чувствах се виновна. Чувствах се свободна.

Вечерта майка ми дойде у нас без предупреждение.

– Мария, какво става? Защо не вдигаш телефона?

Погледнах я право в очите:

– Мамо, уморена съм. Не мога повече да оправям всички ви. И аз имам нужда някой да ме попита как съм.

Тя замълча за миг. После седна до мен и хвана ръката ми.

– Никога не съм се замисляла… Прости ми, дете мое.

За първи път от години някой ме прегърна така, както аз винаги прегръщах другите.

Сега се уча да казвам „не“. Не винаги успявам. Понякога пак звъня първа, пак търся начин да изгладя нещата. Но вече знам: ако не се погрижа за себе си, няма да остане нищо от мен за другите.

Кажете ми честно: колко от вас са били в моята роля? Колко пъти сте забравяли себе си заради мира у дома?