В сянката на съмнението: Историята на една българска майка

– Не може да бъде! – гласът на Антон разцепи тишината в малката ни кухня. Чашата с чай се разтресе в ръцете ми, а малкият Виктор спеше невинно в люлката до мен. Погледнах го – очите му бяха пълни с болка и объркване. – Какво значи това, Антоне? Какво не може да бъде?

Той се обърна рязко към мен, сякаш търсеше нещо в лицето ми, което да потвърди страховете му. – Майка ми каза… – започна той, но думите му увиснаха във въздуха. – Каза, че… че Виктор не е мой син.

В този миг светът ми се срина. Сякаш някой издърпа килима изпод краката ми и аз паднах в бездънна пропаст. – Как можеш да й вярваш? – прошепнах, но гласът ми трепереше. – Как можеш дори да си го помислиш?

Антон се отдръпна, сякаш докосването ми го изгаряше. – Тя каза, че детето не прилича на мен. Че… че има черти като на твоя бивш… – думите му се задавиха в гърлото.

Сълзите напълниха очите ми. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделям живота си, може да се усъмни в мен заради думите на майка си. Нора винаги е била властна жена, свикнала да контролира всичко около себе си. Още от първия ден усещах хладното ѝ отношение към мен – винаги намираше повод да ме уязви или да ме постави под съмнение.

– Антоне, ти ли си баща на това дете? – повтори тя преди няколко дни, докато стояхме на масата за обяд. Гласът ѝ беше спокоен, но в очите ѝ гореше ледена решителност.

– Разбира се! – отвърна той тогава, но вече виждах как съмнението се прокрадва в погледа му.

Оттогава всичко се промени. Антон започна да се прибира късно, избягваше ме, а когато беше вкъщи, мълчеше или избухваше за най-малкото нещо. Виктор усещаше напрежението и често плачеше без причина.

Една вечер не издържах и отидох при Нора. Намерих я в хола ѝ, обгърната от аромата на кафе и цигари.

– Защо го правиш? – попитах я директно. – Защо рушиш семейството ни?

Тя ме погледна с присвити очи. – Защото знам какво си ти. Не си достойна за сина ми. Той заслужава по-добро.

– Това не е твое право! – извиках през сълзи. – Аз го обичам! Обичам и Виктор!

– Любовта не е достатъчна – отвърна тя студено. – Истината ще излезе наяве.

Върнах се у дома разбита. През нощта не можех да заспя, а мислите ми се въртяха около едно: как да докажа истината? Как да върна доверието на Антон?

На следващия ден отидох при личния лекар и поисках ДНК тест. Знаех, че това ще е унижение за мен, но нямах избор. Когато казах на Антон за решението си, той само кимна мълчаливо.

Дните до резултатите бяха най-дългите в живота ми. Нора идваше всеки ден под предлог да види Виктор, но всъщност следеше всяко мое движение.

– Ще видим кой ще се смее последен – прошепна тя веднъж, докато минаваше покрай мен в коридора.

Когато резултатите пристигнаха, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да отворя плика. Антон стоеше до мен, пребледнял и мълчалив.

– Виктор е твой син – казах тихо и му подадох документа.

Той го прочете няколко пъти, после падна на колене пред мен и заплака като дете.

– Прости ми… Прости ми, Пенка… Не знам какво ми стана…

Прегърнах го силно, но болката не изчезна. Доверието беше разбито и щеше да мине време, докато раните заздравеят.

Седмици по-късно Нора спря да идва у дома. С Антон започнахме бавно да градим наново връзката си. Понякога нощем го виждах как гледа Виктор и сълзи блестят в очите му.

– Ще мога ли някога пак да ти вярвам напълно? – питах се често сама наум.

Днес знам едно: семейството не е само кръв и документи. Семейството е доверие, прошка и борба за любовта въпреки всичко. Но дали всички са готови да простят така лесно? А ти би ли простил/а подобно предателство?