В сянката на съседите: Една българска брачна драма

— Видях го, Мария. Не беше сам. — Гласът на леля Сийка, съседката от третия етаж, трепереше от вълнение и съчувствие. Стоях на прага на входа, с торбите от пазара в ръце, а думите ѝ се забиха в мен като нож.

— Кого? — попитах, макар че вече знаех отговора. Сърцето ми биеше лудо, а в главата ми се въртяха хиляди мисли.

— Мъжът ти, Петър. Вчера следобед. Донесе някаква жена у вас. Не беше сестра му, нито колежка — тази я виждам за първи път. — Леля Сийка ме гледаше със съжаление, но и с онзи особен блясък в очите, който имат хората, когато са свидетели на чужда драма.

Петър. Моят Петър. Човекът, с когото споделях всичко през последните петнадесет години. Бащата на двете ни деца. Човекът, на когото вярвах безрезервно. В този момент светът ми се срина.

Влязох у дома като в сън. Апартаментът беше тих, децата още не се бяха прибрали от училище. Оставих торбите на масата и се огледах — всичко изглеждаше нормално, подредено, както винаги. Но аз вече не бях същата.

Седнах на дивана и се загледах в празното пространство пред себе си. В главата ми ехтяха думите на леля Сийка. Може би греши? Може би е видяла някоя позната? Но познавам я — тя никога не греши в такива неща.

Телефонът ми иззвъня. Беше Петър.

— Здрасти, Мария! Ще закъснея малко тази вечер, имаме спешна среща в офиса — каза той с онзи спокоен глас, който винаги ме е успокоявал.

— Добре — отвърнах сухо. — Ще те чакаме за вечеря.

Затворих и усетих как гневът започва да се надига в мен. Лъже ме. Погледнах снимката ни от морето миналото лято — усмихнати, щастливи, ръка за ръка. Кога се промени всичко?

Вечерта мина като в мъгла. Децата разказваха за училище, аз механично кимах и се усмихвах. Петър се прибра късно, целуна ме по бузата и седна на масата.

— Как мина денят ти? — попита той между две хапки.

— Нормално — отвърнах и го погледнах право в очите. Той избягна погледа ми.

През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за годините заедно, за децата, за това какво ще стане с нас. Дали да го попитам директно? Или да изчакам? Ами ако леля Сийка греши? Ами ако не?

На следващия ден реших да говоря с него. Изпратих децата при майка ми и го изчаках да се прибере.

— Петре, трябва да поговорим — казах тихо, когато влезе.

Той ме погледна изненадано.

— Какво има?

— Съседката ми каза, че си водил жена у нас вчера. Коя беше тя?

Петър пребледня. За миг замълча, после въздъхна тежко.

— Мария… Не знам как да ти кажа… Не исках да научаваш така…

Сълзите напълниха очите ми още преди да е довършил изречението си.

— Колко време? — прошепнах едва чуто.

— От няколко месеца… Не знам как стана… Запознахме се покрай работата… Не исках да те нараня…

— Но го направи! — извиках през сълзи. — Всичко ли беше лъжа? Всичките ни години заедно?

Той седна до мен и хвана ръцете ми.

— Не! Обичам те! Просто… не знам какво ми стана…

— Тогава защо? Защо ме предаде?

Мълчание. Само тишината между нас и моето разбито сърце.

След този разговор всичко се промени. Дните минаваха бавно, изпълнени със съмнения и болка. Петър се опитваше да говори с мен, да обяснява, да моли за прошка. Аз не знаех какво да правя — да му простя ли заради децата? Или да сложа край?

Майка ми настояваше да помисля първо за себе си:

— Марийче, не можеш цял живот да живееш в лъжа! Ти заслужаваш повече!

А свекърва ми ме убеждаваше:

— Всички правят грешки! Помисли за децата!

Приятелките ми спореха помежду си — едни казваха „остави го“, други „дай му шанс“. Аз бях разкъсана между любовта и гордостта си.

Всяка вечер гледах спящите си деца и се питах: кое е по-важно — тяхното щастие или моето достойнство?

Седмици наред живяхме като непознати под един покрив. Петър не спираше да се извинява, обещаваше, че ще се промени. Аз не можех да му вярвам вече.

Една вечер седнахме двамата на балкона. Гледах светлините на София и усещах как студеният въздух пронизва кожата ми.

— Мария, моля те… Дай ми още един шанс! Ще направя всичко…

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и отчаяние.

— Не знам дали мога… Не знам дали искам…

Той замълча. Аз също.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже: какво бихте направили на мое място? Прошката ли е по-силна от болката? Или има рани, които никога не зарастват?