В сянката на страха: Изповедта на една българска майка

— Млъкни! — гласът на Петър отекна в малката кухня, а чашата с чай се разби в стената до главата ми. Парчетата се разлетяха по пода, а Виктор се сви в ъгъла, стиснал плюшеното си мече. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а ръцете ми трепереха. „Не плачи, Антония. Не пред него“, повтарях си наум, докато събирах парчетата стъкло.

Петър беше човекът, когото някога обичах. Когато се запознахме на студентската бригада в Пловдив, беше чаровен, забавен и обещаваше светло бъдеще. Но след като се оженихме и се роди Виктор, нещо в него се пречупи. Започна да пие все по-често, а гневът му избухваше неочаквано — заради изгоряла манджа, заради разхвърляни играчки, заради това, че не съм го посрещнала с усмивка.

Майка ми винаги казваше: „Търпи, дете. За детето е по-добре да има баща.“ Но всяка вечер, когато Петър се прибираше и аз усещах миризмата на ракия още от вратата, знаех, че тази нощ може да е последната ми. Виктор беше малък, но вече разбираше кога трябва да бъде тих и кога да се скрие под масата.

— Антония, къде е вечерята? — изрева Петър една вечер през зимата. Бях закъсняла с пет минути — толкова беше нужно да избухне бурята. Той хвана чинията и я хвърли през прозореца. Съседите отдолу излязоха да видят какво става. Аз стоях като вцепенена.

— Мамо, защо тате е лош? — прошепна Виктор същата нощ, докато го приспивах. Очите му бяха големи и тъжни. Не знаех какво да кажа. „Той не е лош… просто е уморен“, излъгах. Но дълбоко в себе си знаех истината.

С времето започнах да се изолирам. Приятелките ми спряха да ме канят на кафе — винаги отказвах, защото Петър не обичаше да излизам без него. Майка ми идваше все по-рядко — не можеше да понася напрежението вкъщи. Останах сама с Виктор и страха си.

Една вечер през април всичко се промени. Петър се прибра по-рано от обикновено и още от входа започна да крещи. Беше загубил пари на комар и търсеше виновник. Хвана ме за ръката и ме дръпна към хола.

— Ти си виновна! Ако не беше ти и твоите претенции, нямаше да съм такъв неудачник! — крещеше той, докато ме блъскаше към стената.

Виктор стоеше на прага със сълзи в очите.

— Тате! Не бий мама! — извика той с тънкото си гласче и хвърли мечето си по Петър.

За миг всичко спря. Петър се обърна към сина ни — очите му бяха пълни с гняв, но после сякаш нещо го удари. Пусна ръката ми и излезе от стаята.

Седнах на пода и прегърнах Виктор силно. Той плачеше безутешно.

— Мамо, ще избягаме ли? — попита той през сълзи.

Тогава разбрах — ако не го направя за себе си, трябва да го направя за него.

На следващия ден събрах най-необходимото — дрехи за двама ни, документи и малко пари, които бях скрила от Петър. Изчаках го да излезе за работа и хванах Виктор за ръка.

— Отиваме при баба — казах му тихо.

Пътят до родното ми село беше дълъг и изпълнен със страх — страх дали няма да ни намери, дали ще успея да започна отначало. Майка ми ни прие със сълзи на очи.

— Знаех си… Знаех си, че ще дойдеш един ден — каза тя и ме прегърна силно.

Първите седмици бяха най-трудни. Виктор често се будеше нощем с писъци. Аз не можех да спя — страхувах се, че Петър ще ни намери. Но малко по малко започнахме да дишаме свободно. Намерих работа в местната фурна — не беше много, но беше начало.

Селото заговори — „Антония избяга от мъжа си“, „Горката жена“, „Ама какво ще прави сама с дете?“ Но аз вече не слушах клюките. Всяка сутрин гледах Виктор как играе на двора и знаех, че съм направила правилния избор.

Петър ни потърси веднъж — дойде пиян пред къщата на майка ми и крещя цяла нощ. Но този път аз не излязох при него. Полицията го прибра сутринта.

Сега, година по-късно, все още има дни, в които страхът ме връща назад. Но когато виждам усмивката на Виктор и чувам смеха му, знам, че сме свободни.

Понякога се питам: Колко жени още живеят в сянката на страха? Колко деца растат с мисълта, че любовта боли? Дали някога ще имаме сили всички да излезем от тази сянка?