В сянката на свекървата – Как недоверието разруши моето семейство

– Не вярвам, че това дете е на сина ми! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата с боб, а сълзите пареха очите ми. Беше поредната неделя, в която тя дойде „на гости“, но всъщност – да ме изпитва, да ме наблюдава, да търси нещо, което да използва срещу мен.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – прошепнах, но тя вече беше навлязла в стихията си.

– Не започвам! Само казвам истината! – изсъска тя. – Момичето има очи като на Иван от съседния блок, а не като на Петър! Всички го виждат, само ти се правиш на луда!

Петър, мъжът ми, седеше на масата и стискаше юмруци. Погледна ме с онзи уморен, виновен поглед, който ме караше да се чувствам още по-самотна. Знаех, че го боли, но никога не намираше сили да се изправи срещу майка си.

– Мамо, стига – каза тихо той. – Остави ни най-накрая на мира.

– Не! – викна тя. – Докато не направите ДНК тест, няма да млъкна!

Тогава чашата преля. Свалих престилката и я хвърлих на плота.

– Излизам! – казах и излязох от апартамента, без да знам накъде отивам. Вятърът ме блъсна по лицето, но не можеше да охлади гнева и унижението в мен.

Вървях по улиците на нашия панелен квартал в Люлин и си мислех: как стигнахме дотук? Кога любовта между мен и Петър се превърна в поле на битка между мен и майка му? Защо никой не ме защитава? Защо трябва да доказвам очевидното?

Вечерта се прибрах късно. Децата вече спяха. Петър седеше сам в хола със сведен поглед.

– Извинявай… – промълви той. – Не знам какво да правя.

– Знаеш много добре какво трябва да направиш – отвърнах аз. – Трябва да ѝ кажеш да спре. Или ще си тръгна.

Той замълча. Знаех, че няма да го направи. Винаги беше слаб пред нея.

Дните минаваха в напрежение. Свекърва ми идваше всеки уикенд и намираше нови поводи за съмнение: „Защо малкият има къдрава коса?“, „Защо голямата е толкова висока?“, „На кого приличат тези деца?“

Съседките започнаха да шушукат. В кварталния магазин жените ме гледаха с подозрение. Дори майка ми започна да ме пита дали всичко е наред у дома.

Една вечер, след поредния скандал, седнах до леглото на дъщеря ми Мария и я погалих по косата.

– Мамо, защо баба не те обича? – попита тя с невинните си очи.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Не знам, мило мое… Понякога хората са лоши, защото са нещастни – прошепнах.

В този момент разбрах, че вече не мога да живея така. На следващия ден събрах куфарите си и отидох при майка ми в Перник заедно с децата. Петър не дойде. Обади се само веднъж:

– Моля те, върни се… Ще говоря с майка…

– Когато го направиш, тогава ще говорим – казах му и затворих.

Минаха месеци. Децата свикнаха с новото училище, а аз започнах работа в местната сладкарница. Животът беше по-спокоен, но болката от разбитото семейство не ме напускаше.

Един ден Петър дойде в Перник. Стоеше пред входа с букет карамфили и очи пълни със сълзи.

– Говорих с майка… Изнесох се от апартамента… Искам да сме семейство пак…

Погледнах го дълго. Виждах колко му е трудно. Но вече не бях сигурна дали мога да простя всичко преживяно.

– Петре… Любовта не е достатъчна, ако няма доверие и подкрепа. Ти избра майка си пред мен твърде дълго…

Той наведе глава.

– Ще чакам… – прошепна.

Сега живея сама с децата си. Понякога се питам: можеше ли да бъде различно? Ако Петър беше по-смел? Ако аз бях по-търпелива? Или просто някои семейства са обречени да бъдат разрушени от чуждо недоверие?

Кажете ми: какво бихте направили на мое място? Може ли едно семейство да оцелее без доверие?