Вързана за инвалидната количка, булката гледаше в далечината: До нея стоеше Габриел

– Не гледай така, мамо, хората пак ще почнат да шушукат – прошепна ми Габриел, докато стискаше ръката ми. Гласът му беше тих, но в него се усещаше напрежение. Аз само се усмихнах тъжно и вперих поглед в далечината. Беше топъл юнски ден, а аз – булка в инвалидна количка, с бяла рокля и букет от бели рози в ръцете. Косата ми вече не беше така огнена, както преди – тук-там се прокрадваха сиви нишки, но това не ме притесняваше. По-страшно беше усещането за безпомощност, което ме преследваше от години.

Преди катастрофата бях друга – тичах по улиците на Пловдив, гонех трамваи, смеех се с приятелки по кафенетата на Капана. Всичко се промени онази нощ, когато един пиян шофьор ме блъсна на пешеходната пътека. Събудих се в болницата, а майка ми плачеше до леглото ми. „Ще ходиш пак, ще видиш!“, повтаряше тя, но аз вече знаех истината. Лекарите бяха категорични – никога повече няма да стъпя на краката си.

Години наред се борих с депресията и с погледите на хората. В България инвалидната количка е като клеймо – всички те гледат или със съжаление, или с досада. Дори най-близките ми приятели започнаха да се отдръпват. Само Габриел остана. Познавахме се от университета, но никога не бяхме близки. След инцидента той започна да ми пише съобщения, да ме посещава вкъщи. В началото го отблъсквах – не исках никой да ме вижда такава. Но той не се отказа.

– Знаеш ли, че си най-красивата жена на този площад? – каза ми веднъж, докато ме буташе из Градската градина.

– Не се шегувай с мен, Габриеле. Знам как изглеждам.

– Не се шегувам. Ти си силна. Това е най-красивото нещо у теб.

Тогава за първи път от години се разплаках пред някого. Той просто ме прегърна и не каза нищо повече.

Семейството ми не прие лесно връзката ни. Баща ми беше категоричен:

– Какво ще прави един здрав мъж с теб? Ще си съсипе живота!

Майка ми само клатеше глава и мълчеше. Сестра ми Мария беше единствената, която ме подкрепяше:

– Ако някой заслужава щастие, това си ти! Не слушай никого!

Но думите на баща ми ме боляха най-много. Дълго време се чудех дали не е прав. Дали не обричам Габриел на живот на грижи и ограничения? Той обаче никога не показа колебание.

– Ако трябва да те нося на ръце през целия живот, пак ще го направя – каза ми веднъж.

Днес е нашият сватбен ден. Събрахме се пред малката църква в Стария град. Минувачите ни гледаха – някои с възхищение, други със съжаление. Чувах как една възрастна жена казва на внучката си:

– Виж я тази булка… Горката! Ама поне има кой да я обича.

Усмихнах се през сълзи. За мен този ден беше победа – над болката, над страха, над предразсъдъците.

След церемонията майка ми дойде при мен и за първи път от години ме прегърна силно:

– Прости ми, че не вярвах в теб… Ти си по-силна от всички нас.

Баща ми стоеше настрани, но после дойде и сложи ръка на рамото ми:

– Грешах… Габриел е достоен мъж. Пази го.

Вечерта празнувахме в малък ресторант с тесен кръг приятели и роднини. Имаше много смях и малко сълзи. Габриел танцуваше с мен – въртеше количката из дансинга и всички ръкопляскаха.

Но когато останах сама за миг край прозореца, пак ме връхлетяха мислите: Ще издържи ли любовта ни на изпитанията? Ще мога ли някога да приема напълно себе си такава?

Погледнах към Габриел – той говореше с баща ми и двамата се смееха. За първи път от години почувствах надежда.

Може би щастието не е в това да бъдеш цял физически, а да намериш някой, който те приема такъв, какъвто си.

А вие как мислите? Може ли любовта да победи страха и предразсъдъците? Или винаги ще останем затворници на чуждите погледи?