Вечерта, в която чух нещо, което промени живота ми завинаги

– Мамо, ще останеш ли още малко? – гласът на дъщеря ми Елица прозвуча от вратата на стаята, където се опитвах да се настаня удобно. Беше петък вечер, а аз току-що бях пристигнала в новия ѝ дом в покрайнините на София. Сърцето ми туптеше учестено – не бях я виждала повече от няколко часа наведнъж от месеци насам. Работата ѝ, децата, животът… Всичко се въртеше толкова бързо, че се чувствах като страничен наблюдател в собствения си живот.

– Разбира се, Елице. – Усмихнах се, макар че вътре в мен се бореха радост и тревога. – Ще ми покажеш ли градината утре?

Тя кимна и изчезна по коридора. Останах сама сред непознатите стени, обзаведени с модерни мебели и снимки на внуците ми. Въздухът ухаеше на лавандула и прясно изпечен хляб. Опитах се да се отпусна, но нещо ме глождеше – усещането, че съм гост в живота на собственото си дете.

Вечерята мина спокойно – Елица беше приготвила любимата ми супа топчета, а малките тичаха около масата и се смееха. Зет ми, Димитър, беше необичайно мълчалив. Опитах да разчупя леда:

– Митко, как върви работата?

Той сви рамене:

– Все същото, госпожо Мария. Вече не знам дали има смисъл да се боря.

Елица го сряза с поглед и смени темата. Усетих напрежение във въздуха, но реших да не питам нищо повече.

Когато всички си легнаха, останах будна. Чувах как вятърът блъска по прозорците и как някъде в къщата скърца врата. Не можех да заспя – мислите ми препускаха: дали съм добра майка? Дали Елица е щастлива? Дали нещо не е наред?

Около полунощ станах да си налея вода. Тъкмо минавах покрай кухнята, когато чух приглушени гласове. Спрях се на прага – Елица и Димитър стояха един срещу друг, а между тях сякаш имаше невидима стена.

– Не мога повече така! – прошепна Димитър с гняв. – Ти все ме обвиняваш за всичко! Защо не кажеш на майка си истината?

– Замълчи! – отвърна тя през зъби. – Не сега! Не пред нея!

– Тя трябва да знае! Не мога да живея с тази лъжа!

Сърцето ми заби лудо. Каква лъжа? За какво трябваше да знам?

– Ако ѝ кажеш, ще я съсипеш! – гласът на дъщеря ми трепереше.

– А мен кой ще ме спаси? – Димитър се обърна рязко и излезе от кухнята.

Елица остана сама, свита до мивката. Видях как избърса сълзите си с ръкав. Не можех да помръдна. Стоях като вкаменена, заслушана в тишината след бурята.

Върнах се в стаята си и цяла нощ не мигнах. На сутринта Елица беше усмихната, сякаш нищо не се е случило. Но аз вече не можех да гледам на нея по същия начин.

Докато пиехме кафе на терасата, се осмелих да попитам:

– Елице… всичко наред ли е между вас?

Тя замръзна за миг, после се усмихна изкуствено:

– Разбира се, мамо. Просто сме уморени.

Но аз вече знаех – нещо дълбоко ги разяждаше отвътре.

През целия уикенд усещах как между нас има невидима пропаст. Внуците ми тичаха из двора, а аз гледах Елица и се чудех: къде сбърках? Защо тя не може да ми се довери? Каква е тази тайна, която тежи над семейството им?

В неделя вечерта си тръгнах по-рано от планираното. В колата плаках тихо през целия път към вкъщи. Чувствах се безсилна и ненужна – майка, която вече няма място в живота на детето си.

Сега всяка вечер се питам: трябваше ли да настоявам да науча истината? Или понякога е по-добре да не знаем всичко за хората, които обичаме най-много?

Кажете ми… Вие бихте ли попитали? Или бихте замълчали като мен?