Веднъж таткова любимка, сега пред вратата на собствения си дом

– Пак ли си оставила обувките на средата на коридора, Мария? – гласът на баща ми пронизва тишината като нож. Стоя до вратата, с чанта в ръка и синът ми Даниел се държи за полата ми, а аз усещам как гневът ми се надига.

– Татко, нямам къде да ги сложа. Всички шкафове са пълни с вашите неща! – отвръщам по-тихо, отколкото ми се иска. Майка ми наднича от кухнята, очите ѝ са уморени, а брат ми Стефан се преструва, че не чува нищо, заровен в телефона си.

Това е нашето ежедневие. Петима души в тристаен апартамент в Люлин – аз, шестгодишният ми син Даниел, родителите ми и по-малкият ми брат Стефан. След развода с бащата на Даниел нямах друг избор освен да се върна тук. Мислех, че ще е временно. Минаха три години.

Преди бях таткова любимка. Той ме наричаше „слънчице“, носеше ми шоколади от работа и ме защитаваше от всичко. Сега ме гледа като натрапник. Всяка сутрин се будя с мисълта, че може да ме изгони. Всяка вечер заспивам с усещането за вина и безсилие.

– Не може така повече! – изкрещява той една вечер, когато Даниел разлива сок върху килима. – Това не е детска градина! Тук е моят дом!

– И моят! – изплювам думите през зъби. – Тук съм израснала! Къде да отида?

– Не ме интересува! Намери си квартира! Аз съм ти дал достатъчно! – очите му са пълни с гняв и нещо друго… може би разочарование?

Майка ми се опитва да ни усмири:

– Стига сте се карали! Мария няма къде да отиде с детето! – но думите ѝ увисват във въздуха.

Стефан мълчи. Той е на 17, още ученик. Понякога го чувам как плаче нощем, но никога не говорим за това. Всички сме затворени в себе си.

Вечерта лежа до Даниел, който вече спи. Гледам тавана и си мисля за живота си. Как стигнах дотук? Завърших икономика, имах мечти за собствен бизнес. После дойде бременността, после разводът… После безработицата. Работя на две места – чистя офиси сутрин и сервирам следобед в кварталното кафене. Парите стигат едва за дрехи и храна на Даниел.

На следващия ден майка ми ме хваща в кухнята:

– Мария, татко ти не е лош човек… Просто е уморен. И той се притеснява за Стефан, за сметките…

– Знам, мамо. Но аз какво да направя? Не мога да изхвърля детето си на улицата!

Тя въздъхва тежко:

– Може би трябва да поговориш с него. Да му обясниш…

Опитвам се. Вечерта сядам до баща ми пред телевизора.

– Татко…

– Какво? – не ме поглежда.

– Моля те… Знам, че ти е трудно. Но и на мен ми е трудно. Не искам да се караме. Просто… няма къде да отида.

Той мълчи дълго. После казва:

– Мария, ти си вече голяма жена. Не мога цял живот да те издържам. Имаш дете – трябва да поемеш отговорност.

– Поемам я! Работя! Грижа се за Даниел! Но сама не мога…

– Ами баща му? Къде е той?

– Изчезна. Не плаща издръжка. Не го интересува.

Баща ми въздъхва:

– Не знам какво да ти кажа…

Това е всичко. Разговорът приключва.

Дните минават в напрежение. Всяка дреболия става повод за скандал – разхвърляни играчки, шум от телевизора, забравена чаша на масата. Майка ми плаче все по-често. Стефан се затваря в стаята си.

Една вечер се прибирам късно от работа и намирам багажа си събран до вратата.

– Какво е това?! – питам ужасена.

Баща ми стои насреща:

– До края на седмицата трябва да си намериш квартира. Не издържам повече!

Поглеждам към майка ми – тя плаче безмълвно. Даниел ме гледа с огромни очи.

– Татко… Моля те…

– Край! Решено е!

В този момент нещо в мен се чупи. Чувствам се предадена от човека, който някога беше моят герой.

Прекарвам нощта без сън. На сутринта тръгвам по обяви за квартири – всичко е скъпо, никой не иска самотна майка с дете. Връщам се вкъщи със свито сърце.

Седим всички на масата за вечеря – мълчим. Изведнъж Стефан казва:

– Ако Мария си тръгне, аз също ще замина при баба във Видин.

Баща ми го гледа изумен:

– Какво говориш?!

– Писна ми от скандали! Писна ми всички да страдаме! Ако тя си тръгне, тръгвам и аз!

Майка ми хлипа:

– Моля ви… Ние сме семейство…

Баща ми става рязко и излиза на балкона.

В този момент осъзнавам колко сме се отчуждили всички. Колко болка има между тези стени.

На следващия ден баща ми идва при мен:

– Ще останеш… Засега. Но трябва да намерим решение.

Не знам какво ще стане утре. Знам само, че домът не е просто четири стени – той е хората вътре. А когато любовта си отиде, остава само празнота.

Понякога се питам: Кога семейството ни стана бойно поле? И дали някога ще можем пак да бъдем едно цяло? Какво бихте направили в моята ситуация?