„Вие идвате, взимате картофите в чували, а аз оставам сама“ – Историята на една дъщеря и нейната майка в сянката на забравата

– Пак ли ще ме оставите сама? – гласът на майка ми трепереше, докато стискаше ръба на кухненската маса. Очите ѝ бяха влажни, а в тях се четеше нещо като страх, примесен с объркване. – Вие идвате, взимате картофите в чували, а аз оставам сама. И така всеки път…

Сърцето ми се сви. Беше късна есен, студът вече пълзеше по прозорците на нашата стара къща в края на селото. Бях се върнала от София за уикенда, за да помогна с прибирането на реколтата и да видя майка ми. Но тя не беше същата жена, която ме учеше да плета чорапи до печката или да меся хляб в неделя сутрин.

Казвам се Елена. Родена съм и израснах в малко село близо до Плевен. Майка ми – Мария – беше учителка в местното училище, а баща ми – Георги – работеше по строежите из цяла България. Детството ми не беше лесно: често оставахме сами с майка ми, а после и с малката ми сестра Даниела, която се появи, когато бях на дванадесет. Още тогава усетих тежестта на отговорността – трябваше да помагам вкъщи, да гледам Даниела, да готвя и чистя.

Годините минаваха. Аз завърших гимназията в града и заминах да уча в София. Връщах се само през ваканциите или когато имаше нужда от мен – при жътвата, при картофите, при болест. Баща ми почина внезапно от инфаркт преди пет години. Тогава майка ми сякаш се пречупи. Започна да забравя дребни неща – къде е оставила ключовете, дали е изключила печката. После започна да забравя по-важни неща: кой ден е, дали е яла, как се казва съседката.

– Мамо, ние не те оставяме сама – опитах се да я успокоя, докато прибирах чувалите с картофи в багажника на колата. – Ще дойда пак следващата седмица. А Даниела ще остане още няколко дни.

– Не вярвам… – прошепна тя и се обърна към прозореца. – Всички си тръгвате. Оставяте ме тук…

Даниела стоеше до мен и мълчеше. Тя беше по-малката, но понякога изглеждаше по-силна от мен. През последните месеци се редувахме да идваме при майка ни – аз през уикендите, тя през седмицата, когато работата ѝ като медицинска сестра позволяваше.

– Ели, трябва да говорим – каза ми Даниела тихо вечерта, когато майка ни вече спеше. Седяхме на двора под звездите, обгърнати от мириса на влажна земя и далечен лай на кучета.

– Не можем повече така – продължи тя. – Майка се влошава. Забравя ме понякога… Пита ме коя съм. Днес сложи сол вместо захар в чая си и после плака цял час.

– Знам… – прошепнах аз. – Но какво можем да направим? Дом за възрастни? Тя ще ни намрази…

– А ако стане нещо? Ако подпали къщата? Ако излезе навън и се загуби?

Мълчах дълго. В главата ми се блъскаха спомени: майка ми с плитки и престилка, майка ми на училищното тържество, майка ми как ме прегръща след първото ми разочарование… А сега тази жена беше като сянка на себе си.

На следващия ден опитах да говоря с нея:

– Мамо, как си днес?

– Добре съм… Чакам Георги да се върне от работа. Той каза, че ще донесе бонбони за Даниела…

Сълзите напълниха очите ми. Баща ми го нямаше от години.

– Мамо… Татко го няма вече…

Тя ме погледна объркано:

– Как така го няма? Той никога не закъсняваше…

В този момент разбрах колко безсилна съм. Болестта ѝ беше като невидима стена между нас.

Дните минаваха в рутина: сутрин ѝ правех закуска, напомнях ѝ да вземе лекарствата си, разхождахме се из двора. Понякога имаше проблясъци – разказваше стари истории от младостта си или ме питаше за работата ми в София. Но после пак потъваше в мъглата на забравата.

Селото ни беше малко и всички знаеха за състоянието ѝ. Съседките носеха супа или питки, но често шушукаха зад гърба ни: „Горката Мария… Как я оставят децата ѝ сама?“ Чувствах вина всеки път, когато си тръгвах към града.

Една вечер майка ми изчезна. Намерихме я чак след полунощ – седеше на пейката пред църквата и пееше стара народна песен. Когато я прегърнах, тя ме погледна с празен поглед:

– Коя си ти?

Тогава решихме с Даниела: трябваше да потърсим помощ. Свързахме се със социалните служби в Плевен и започнахме процедура за приемане в дневен център за хора с деменция. Майка ни плака много първите дни там, но после свикна с новите лица и рутината.

Всяка неделя я посещавам. Понякога ме познава, понякога не. Но винаги ме пита:

– Ще ме оставиш ли пак сама?

Всяко сбогуване е като малка смърт.

Понякога си мисля: дали направихме правилното? Дали можехме повече? Или просто така е животът – идва моментът, когато децата стават родители на родителите си…

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости на себе си, че не е всемогъщ?