Винаги съм вярвала, че съм осиновена: Истината, която майка ми скри от мен

– Пак ли ще стоиш като сянка в ъгъла, Мария? – гласът на баща ми проряза тишината в кухнята, докато сестра ми, Елица, се смееше на нещо по телефона. – Вземи си пример от сестра си, тя поне знае как да се държи сред хората.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че почти я счупих. Не беше първият път, когато чувах подобни думи. Всъщност, сякаш цял живот ги слушах. Винаги бях „другата“, „странната“, „тази, която все нещо обърква“. Понякога се чудех дали изобщо съм част от това семейство. Елица беше руса, синеока, с широка усмивка и лекота в походката. Аз – тъмнокоса, срамежлива и винаги на ръба на сълзите. Майка ми казваше, че съм чувствителна, но баща ми го наричаше „слабост“.

От малка усещах, че нещо не е наред. Спомням си как веднъж, когато бях на осем, чух родителите ми да шепнат в хола. – Не трябва да разбира – каза майка ми тихо. – Тя е още малка. – Ами ако някой й каже? – отвърна баща ми. – Ще се справим тогава – прошепна тя и затвори вратата.

Тогава не разбрах за какво говорят, но от този ден започнах да търся отговори. Питах майка си защо нямам снимки като бебе, а тя винаги сменяше темата. Питах защо баба ме гледа странно понякога, а тя само въздъхваше и казваше: „Бабите са си такива.“

С годините усещането за чуждост се засилваше. В училище всички казваха колко много приличам на леля си по майчина линия, но аз не виждах никаква прилика. Дори почеркът ми беше различен от този на Елица. Тя беше любимката на всички – отличничка, спортистка, с приятели навсякъде. Аз бях „странната Мария“, която пише стихове и рисува по ъглите на тетрадките.

Веднъж, когато бях на петнайсет, се осмелих да попитам майка си директно:
– Мамо… аз осиновена ли съм?
Тя пребледня и започна да се смее нервно:
– Какви ги говориш! Разбира се, че не си! Кой ти е напълнил главата с такива глупости?
Но в очите й видях страх.

След този разговор започнах да ровя из старите албуми и документи вкъщи. Намерих актовете за раждане на мен и Елица. На нейния пишеше „родена в София“, на моя – „родена в Пловдив“. Попитах майка защо е така.
– Била си при баба ти в Пловдив, когато си се родила – каза тя и затвори албума.

Всяка година на рождения ми ден усещах напрежение у всички. Никога не празнувахме шумно като при Елица. Подаръците ми бяха практични – дрехи или учебници. За нея – златни обеци, телефон, екскурзии.

С времето започнах да се затварям в себе си. Пишех стихове за самота и търсене на корени. Единствената ми утеха беше котката ни Мая и старата върба в двора.

Когато станах на двайсет и две, майка ми се разболя тежко. Лежеше в болницата седмици наред. Една вечер седях до леглото й и държах ръката й.
– Мамо… – прошепнах. – Моля те… кажи ми истината. Защо винаги съм се чувствала различна?
Тя ме погледна със сълзи в очите.
– Мария… Прости ми… Не знаех как да ти кажа…
– Какво?
– Ти… ти си моя дъщеря… но не на баща ти.
Светът ми се срина за секунди.
– Какво значи това?
– Преди да срещна баща ти… имах връзка с друг мъж. Беше голяма любов… но той замина за чужбина и никога не се върна. Когато разбрах, че съм бременна… вече бях с баща ти. Той прие да те отгледа като свое дете… но никога не можа да те приеме истински.

Сълзите ми капеха по ръката й.
– Защо не ми каза по-рано?
– Страхувах се… че ще ме намразиш…
– А кой е истинският ми баща?
– Не знам къде е… опитвах се да го намеря… но без успех…

Излязох от болницата като в мъгла. Всичко си дойде на мястото – студенината на баща ми, дистанцията между мен и Елица, погледите на баба…

Месеци наред не можех да говоря с никого за това. Елица разбра последна. Дойде при мен една вечер:
– Знаеш ли… винаги съм ти завиждала за силата ти – каза тя тихо.
– Каква сила? Аз цял живот се чувствах изгубена.
– Но въпреки всичко остана себе си… Аз винаги играех роля.

Сега майка ми вече я няма. Баща ми почти не говори с мен. Останах сама със спомените и въпросите си.

Понякога стоя под върбата в двора и се питам: Кои сме ние без истината за себе си? Можем ли някога да простим лъжите на хората, които най-много обичаме?