Вместо да се грижи за нашето бебе, той потърси помощ от майка си: Приятелката ми каза, че вината е моя

– Не мога повече, Георги! – гласът ми трепереше, докато държах малкия Виктор в ръце. Беше три сутринта, а той плачеше вече четвърти час. Георги лежеше на дивана в хола, с гръб към мен. – Моля те, само за малко го дръж, трябва да отида до тоалетната.

Той въздъхна тежко и без да се обръща каза:

– Остави го в кошарката. Ще спре да реве.

Сълзите ми се стичаха по бузите. Не знаех какво да правя. Откакто родих, всичко се промени. Преди това Георги беше внимателен, мил, носеше ми закуска в леглото през уикендите. Сега сякаш бях невидима. Виктор беше само на два месеца, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

На следващия ден, докато сменях памперса на Виктор, чух как Георги говори по телефона:

– Мамо, не знам какво да правя с Мария. Постоянно е нервна, все плаче… Може ли да дойдеш за няколко дни?

Сърцето ми се сви. Не беше ли нормално да съм изтощена? Не беше ли нормално да имам нужда от помощ? Вместо да ме прегърне и да ми каже „Ще се справим заедно“, той търсеше утеха при майка си.

Свекърва ми пристигна още същия следобед. Влезе с торба домашни кюфтета и веднага започна да ми обяснява как не държа правилно бебето, как не го обличам достатъчно топло и как „едно време жените са гледали по пет деца без да мрънкат“.

– Марийче, трябва да си по-организирана – каза тя строго. – Не може така да се разплакваш за всяко нещо. Георги работи цял ден, а ти си вкъщи.

Погледнах я безмълвно. Не знаех как да ѝ обясня, че не съм спала нормално от седмици, че гърдите ме болят от кърменето, че се страхувам дали съм добра майка. Вместо това просто кимнах и продължих да люлея Виктор.

Вечерта Георги седна до мен на масата и прошепна:

– Мама ще остане няколко дни. Ще ти помогне.

– А ти? – попитах тихо.

– Аз… имам много работа. И без това не разбирам от бебета.

Това беше всичко. Никаква прегръдка, никаква подкрепа. Само студени думи и още по-студено мълчание.

На следващия ден се обадих на най-добрата си приятелка – Даниела. Очаквах поне тя да ме разбере.

– Може би наистина трябва да се стегнеш малко – каза тя. – Всички сме минали през това. Мъжете не са като нас, не усещат нещата така дълбоко. Ако му показваш само умора и нерви, как очакваш да ти помогне?

Стиснах зъби. Беше ли права? Наистина ли вината беше моя? Може би трябваше да съм по-ведра, по-усмихната… Но как да го направя, когато се чувствах като призрак в собствения си дом?

Дните минаваха в еднообразие – кърмене, плач, смяна на памперси и постоянни забележки от свекърва ми. Георги се прибираше късно и веднага се затваряше в спалнята с телефона си. Понякога чувах как се смее на шеги с приятели, докато аз броях минутите до следващото хранене на Виктор.

Една вечер не издържах. Оставих бебето при майка му и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и заплаках без глас. Защо никой не ме разбираше? Защо всички очакваха от мен да бъда силна и безупречна?

На следващия ден Георги ме попита:

– Какво ти има пак?

– Чувствам се сама – прошепнах. – Имам нужда от теб.

Той само сви рамене:

– Не знам какво повече искаш от мен. Работя по цял ден, а ти си вкъщи.

– Аз не съм просто „вкъщи“, Георги! Аз гледам нашето дете! Не мога сама!

Той стана и излезе от стаята. Останах сама с Виктор в ръце и със сълзи в очите.

Вечерта Даниела ми писа: „Мария, мъжете са такива. Ако искаш нещо от него – кажи му ясно! Не чакай той да се сети.“

Но аз вече бях казала всичко ясно. Просто никой не ме чуваше.

Минаха седмици. Свекърва ми си тръгна, но Георги остана все така далечен. Започнах да се чудя дали някога ще бъда щастлива отново или просто ще се превърна в една от онези жени, които живеят заради децата си и забравят себе си.

Понякога нощем гледам Виктор как спи и си мисля: „Дали някога ще имам сили да поискам повече за себе си? Или ще приема, че така е редно?“

Кажете ми, грешката наистина ли е моя? Или просто всички сме забравили какво значи подкрепа в едно семейство?