Вместо мен доведе друга – историята на Олга

– Олга, излез, Димитър дойде! – гласът на майка ми ме изтръгна от унеса, в който бях потънала, докато гледах как слънцето се скрива зад ореха в двора. Синът ми, Алекс, вече тичаше към портата с раничката си на гърба. Усмихнах се – най-сетне ще се приберем у дома, след тези два месеца на село, далеч от шума и напрежението в София.

Но когато излязох на улицата, усмивката ми застина. До колата стоеше непозната жена – висока, с руса коса, облечена в нещо твърде лъскаво за нашето село. Димитър държеше вратата отворена за нея. Погледна ме за миг, после бързо сведе очи.

– Олга… – започна той тихо, но аз вече усещах как кръвта ми замръзва.

– Коя е тя? – гласът ми прозвуча чуждо, сякаш не беше мой.

Жената се усмихна леко и се обърна към мен:
– Аз съм Мария. Мисля, че трябва да поговорим.

– За какво да говорим? – прекъснах я рязко. – Димитър, ти трябваше да дойдеш за мен и Алекс!

Алекс стоеше до мен, хванал ръката ми. Очите му се местеха от мен към баща му и обратно. Майка ми излезе на двора и застина на място.

– Олга… – Димитър пристъпи напред. – Не знам как да ти го кажа… Просто… не мога повече така. С Мария сме заедно от няколко месеца. Исках да ти кажа по-рано, но… не намерих сили.

Светът около мен се завъртя. Чувах само собственото си дишане и туптенето на сърцето си. Алекс започна да плаче.

– Ти… ти ни оставяш? – прошепнах.

– Не е толкова просто… – опита се да обясни Димитър, но думите му увиснаха във въздуха.

– Мамо, защо тате е с тази леля? – попита Алекс през сълзи.

Не знаех какво да му кажа. Прегърнах го силно и го притиснах до себе си. Майка ми дойде до нас и сложи ръка на рамото ми.

– Влизайте вътре – каза тя тихо. – Тук няма какво повече да говорим.

Димитър остана на улицата с Мария. Видях как тя го хвана за ръката и му прошепна нещо. Той само кимна и затвори вратата на колата. След минута чух как двигателят запали и колата потегли обратно към града – без нас.

Вечерта седяхме в кухнята на лампа. Алекс беше заспал, но аз не можех да мигна. Майка ми сипа чай и седна срещу мен.

– Знаех ли аз… – започна тя, но млъкна. – Отдавна не беше същият. Все гледаше в телефона си, все закъсняваше…

– Мамо, какво ще правя сега? – прошепнах. – Как ще кажа на Алекс? Как ще се върна в София? Всичко там е негово… Аз нямам нищо.

– Имаш нас – каза тя твърдо. – И ще се оправиш. Силна си, Олга.

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се като празна черупка, която някой е захвърлил на брега след буря.

На следващия ден Димитър ми звънна:
– Олга, трябва да поговорим за Алекс… Ще му помагам финансово, разбира се. Искам да го виждам…

– Кога реши, че можеш просто така да ни замениш? – попитах го през сълзи.

– Не става дума за замяна… Просто… нещата между нас отдавна не вървят…

– А ти опита ли поне веднъж да говориш с мен? Или беше по-лесно да намериш друга?

Той замълча. После каза само:
– Съжалявам.

Затворих телефона и го хвърлих на леглото. Алекс ме гледаше с големите си кафяви очи:
– Мамо, тате ще се върне ли?

Прегърнах го и заплаках заедно с него.

Дните минаваха бавно. Селото беше тихо, но вътре в мен бушуваше буря. Хората започнаха да шушукат зад гърба ми:
– Видя ли я Олга? Димитър я оставил заради някаква софиянка…
– Горкото момиче… Ама то така е – младите вече не държат на брака…

Понякога ми идеше да избягам някъде далеч, където никой няма да ме познава. Но после виждах Алекс и знаех, че трябва да остана силна заради него.

Една вечер баща ми седна до мен на пейката пред къщата:
– Знам, че боли – каза той тихо. – Но животът продължава. Не позволявай на един човек да ти вземе всичко. Ти си майка, ти си жена… Ще намериш сили да започнеш наново.

Погледнах звездите над главата ни и си помислих: „Дали някога ще мога пак да вярвам? Ще мога ли пак да обичам?“

Минаха седмици. Намерих работа в близкия град като учителка по български език и литература. Алекс тръгна на детска градина и постепенно започна да се усмихва отново. Понякога Димитър идваше да го вижда, но между нас вече имаше пропаст.

Всяка вечер си задавам един и същи въпрос: „Кога човек разбира, че всичко е свършило? И защо най-близките ни хора могат да ни причинят най-голямата болка?“

А вие как бихте постъпили на мое място?