Вместо мен доведе друга – историята на Олга

– Олга, стига си плакала, чуваш ли ме? – Гласът на майка ми проби през стената от сълзи и тишина, която ме беше обгърнала. Седях на дървената пейка пред къщата в село Бояново, с глава в ръцете, а малкият ми син Алекс спеше вътре, изтощен от игрите с дядо си. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад лозята, а въздухът миришеше на прясно окосена трева и отчаяние.

Преди три месеца животът ми се преобърна. След години на напрежение, безсънни нощи и безкрайни компромиси с Димитър, реших да си дам почивка. Взех Алекс и заминах при родителите ми. Мислех, че няколко седмици на село ще ми помогнат да се събера, да намеря сили да продължа. Димитър обеща да дойде да ни вземе обратно в София, когато съм готова.

– Мамо, той каза ли ти кога ще дойде? – попитах тихо, без да вдигам глава.
– Не, Олга. Само каза, че ще мине през уикенда. – Майка ми въздъхна тежко и седна до мен. – Знаеш ли, понякога мъжете не разбират какво причиняват.

Тогава още не знаех какво ме чака.

В събота сутринта телефонът ми иззвъня. Беше Димитър.
– Излизай, долу съм – каза кратко.
Сърцето ми подскочи. Облякох Алекс набързо, грабнах чантите и излязох пред портата. Там стоеше колата ни, но на мястото до шофьора седеше непозната жена – млада, с дълга руса коса и усмивка, която не можех да понасям още преди да я опозная.

– Това е Мария – каза Димитър сухо. – Ще пътува с нас до София.

Погледнах го невярващо. Алекс се хвана за ръката ми и ме дръпна назад.
– Мамо, коя е тази леля?

– Димитре, какво става? – прошепнах аз.
– Олга… нека поговорим после. Влизайте в колата.

Не влязох. Стоях като вкопана. Майка ми излезе на двора и видя сцената. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Димитре, как не те е срам! – извика тя. – Това ли заслужава дъщеря ми?

Димитър не отговори. Мария сведе поглед. Алекс започна да плаче.
– Не искам тази леля! Мамо, върни се!

Тогава разбрах всичко. Всички онези късни работни вечери, студените му думи по телефона, липсата на интерес към мен и Алекс… Всичко си дойде на мястото като парченца от пъзел.

– Остани тук с детето – каза майка ми твърдо. – Ние ще се оправим.

Димитър тръгна без нас. Видях как колата се отдалечава по прашния път, а аз стоях прегърнала Алекс и се опитвах да не се разпадна пред него.

Следващите дни бяха кошмар. Алекс питаше за баща си всяка вечер:
– Мамо, татко ще дойде ли пак? Защо не ни обича?

Как да обясня на петгодишно дете защо баща му избра друга? Как да обясня на себе си?

Майка ми правеше всичко възможно да ме подкрепи – готвеше любимите ми ястия, разказваше истории от младостта си, опитваше се да ме разсмее. Но болката беше като камък в гърдите ми.

Една вечер седнахме тримата на двора – аз, мама и татко. Татко отвори бутилка домашно вино и каза:
– Олга, знаеш ли… Животът не свършва с един мъж. Ти си силна жена. Алекс има нужда от теб.

– Ами ако не мога? Ако не съм достатъчна? – попитах през сълзи.
– Можеш – каза мама твърдо. – Защото си моя дъщеря.

Дните минаваха бавно. Селото беше тихо, хората ме гледаха със съжаление и шепнеха зад гърба ми:
– Горката Олга… Димитър я остави заради онази от града…

Една сутрин получих съобщение от Димитър:
„Ще подам молба за развод. Извинявай.“

Толкова студено и кратко. Без обяснения, без прошка.

Седнах на леглото и се разплаках като дете. Алекс ме прегърна:
– Мамо, не плачи. Аз ще те пазя.

Тогава разбрах – имам за кого да живея. Имам син, който ме обича безусловно.

Минаха седмици. Започнах да помагам на родителите ми в градината, да уча Алекс на нови игри, да се смея повече. Болката не изчезна напълно, но вече не беше всичкоопределяща.

Една вечер седнах пред компютъра и написах писмо до Димитър:
„Благодаря ти за всичко хубаво между нас. Прощавам ти за болката. Пожелавам ти щастие.“

Не получих отговор. Но почувствах облекчение.

Днес вече гледам напред. Знам, че животът няма да е лесен – ще трябва да започна отначало, сама с Алекс в големия град или тук на село. Но вече не ме е страх.

Понякога нощем се питам: Какво щеше да стане, ако бях по-смела? Ако бях казала „стига“ по-рано? Но после виждам усмивката на Алекс и знам – всичко ще бъде наред.

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да простите или да продължите напред?