Вратата, която никога не се отвори: Историята на една майка зад прага

– Мамо, пак ли ще идваш без предупреждение? – думите на Петър още ехтяха в главата ми, докато стоях пред вратата му с тава горещи тутманици в ръце. Беше неделя сутрин, а аз, както всяка седмица, се опитвах да върна нещо от онова време, когато домът ни беше пълен със смях и шум. Но сега стоях на прага, а отсреща цареше гробна тишина.

Почуках още веднъж – по-силно този път. Въздухът миришеше на дъжд и мокри листа, а в мен се надигаше познатото усещане за тревога. „Може би спи“, опитах се да се успокоя. Но знаех, че не е така. Петър никога не спеше до късно. Откакто започна работа в онзи офис в центъра, ставаше рано дори през почивните дни. „Мамо, трябва да съм дисциплиниран“, казваше ми често, сякаш искаше да ме убеди, че вече е пораснал.

Седнах на стълбите пред входа и прегърнах тавата с тутманици. Топлината им ме пареше през кърпата, а мислите ми се връщаха назад – към онези години, когато Петър беше малък и всяка неделя двамата месехме тесто. Тогава той още вярваше, че мога да поправя всичко – счупените му играчки, разкъсаните книжки, дори разбитото му сърце след първата несподелена любов.

Сега обаче между нас имаше врата – буквална и преносна. Вратата на апартамента му и онази невидима врата, която се беше затворила между нас след смъртта на баща му. Оттогава Петър се промени. Стана мълчалив, затворен. Започна да ме избягва. „Трябва да си силен“, повтарях си всяка вечер, но истината беше, че се чувствах безсилна.

Извадих телефона си и набрах номера му. Гласът на оператора ме посрещна със студена учтивост: „Абонатът не отговаря“. Стиснах зъби и се опитах да не заплача. Не и тук, не и пред съседите.

– Госпожо Мария, добре ли сте? – познатият глас на леля Станка от третия етаж ме извади от унеса.
– Добре съм, Станке – отвърнах с пресипнал глас. – Чакам Петър да отвори.
– Ами той май не си е вкъщи от вчера – прошепна тя заговорнически. – Видях го да излиза с някакво момиче…

Сърцето ми се сви. Не защото Петър имаше приятелка – напротив, радвах се за него. Но защо не ми беше казал? Защо всичко научавах от съседите?

В този момент вратата на апартамента срещу неговия се отвори и излезе младо момче.
– Търсите ли Петър? – попита той.
– Да… майка съм му.
– Заминаха за Пловдив с приятелката му. Каза, че ще се върнат довечера.

Поблагодарих и останах още малко на стълбите. Тутманиците вече бяха изстинали. Вятърът носеше мириса им по празния коридор.

Върнах се у дома с тежко сърце. Седнах на кухненската маса и разопаковах тутманиците. Една по една ги подреждах в чиния, сякаш все още имаше за кого да ги сервирам.

Телефонът ми иззвъня чак вечерта.
– Мамо…
– Здравей, Петре.
– Извинявай… забравих да ти кажа, че няма да ме има днес.
– Всичко е наред. Направих ти тутманици…
– Може ли да ги донесеш утре? Ще съм си вкъщи.

Гласът му беше уморен. Усетих колко далеч е от мен – не само физически, а и душевно.

– Петре… липсваш ми.
– И ти ми липсваш, мамо… Просто… имам нужда от време.

Затворих очи и оставих телефона на масата. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Колко време още щях да чакам тази врата да се отвори? Колко още неделни сутрини щях да прекарвам сама?

На следващия ден занесох тутманиците отново. Този път Петър отвори вратата. Очите му бяха зачервени – дали от умора или от нещо друго, не знаех.

– Благодаря ти, мамо – прошепна той и ме прегърна неловко.

Стояхме така няколко секунди – две самотни фигури в тесния коридор на панелния апартамент. После той взе тавата и затвори вратата след мен. Без думи.

Вървях към вкъщи с усещането за празнота. Любовта ни беше като тази врата – понякога се отваряше за миг, но най-често оставаше затворена.

Чудя се… Колко майки като мен чакат пред затворени врати? Колко от нас носят тави с тутманици и надежда, а получават само тишина? Кажете ми… какво бихте направили на мое място?