Всеки ден готвя наново, защото мъжът ми не яде остатъци – любов ли е това или саможертва без край?

– Златина, пак ли си претоплила манджата от вчера? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце сипвах супа в чинията му. Беше 6:15 сутринта, а аз вече бях на крак от два часа, белейки картофи и режейки лук, за да има всичко прясно, както той обича.

– Не, Петре, всичко е току-що сготвено – излъгах, макар че само бях добавила малко вода към супата от вчера. Очите му се присвиха подозрително, но не каза нищо повече. Седна на масата, разтвори вестника и започна да сърба, а аз се почувствах като прислужница в собствения си дом.

Така започва всеки мой ден от десет години насам. Казвам се Златина, на 39 съм, и откакто се омъжих за Петър, животът ми се върти около тенджери, тигани и безкрайни списъци за пазаруване. Петър е добър човек, работлив, но има един недостатък – не понася остатъци. Не яде нищо, което не е сготвено в същия ден. Дори и да е само час-два престояло, вече му мирише. В началото ми беше дори мило – мислех си, че така показва колко държи на домашната храна, на мен. Но с времето започнах да се задъхвам.

След като изпратих Петър на работа, седнах на кухненския стол и се загледах в ръцете си – напукани от миене на съдове, с резки от ножа. Вече не помнех кога за последно съм имала време да изпия кафето си на спокойствие. Дъщеря ни, Мария, е на 14 и често ми казва:

– Мамо, защо не си починеш малко? Татко може и сам да си направи нещо за ядене.

– Не разбираш, Марийче – отвръщам й. – Той е такъв. Ако не му сготвя, ще си легне гладен.

– А ти? Ти кога ще си починеш?

Този въпрос ме преследваше цял ден. На работа колежките ми се шегуваха:

– Злати, пак ли ще тичаш да готвиш? Дай да излезем на кафе след работа!

– Не мога, момичета, Петър чака обяда си.

Те се споглеждаха и клатеха глави. Понякога усещах, че ме съжаляват, друг път – че ме осъждат. Но никоя не знаеше какво е да живееш с човек, който не признава компромиси.

Вечерта, докато пържех кюфтета, Петър влезе в кухнята и подуши въздуха.

– Мирише на вчерашно. Да не си претоплила нещо?

– Не, всичко е прясно – отвърнах, но вече усещах как гневът ми се надига. – Петре, не може ли поне веднъж да не се оплакваш? Знаеш ли колко ми е трудно да смогна с всичко?

Той ме погледна изненадано, сякаш за първи път чува подобни думи от мен.

– Аз работя цял ден, Злати. Искам да се прибера и да хапна нещо хубаво. Това ли е толкова много?

– А аз? Аз не работя ли? Не се ли грижа за Мария, за къщата, за теб? Не помниш ли, че и аз имам нужда от почивка?

Той замълча, обърна се и излезе от кухнята. Останах сама, с ръце, миришещи на лук и сълзи в очите.

Същата вечер Мария дойде при мен, докато миех чиниите.

– Мамо, защо винаги се съобразяваш само с него? Ти си човек, не си робот.

Погалих я по косата и се разплаках. Не знаех какво да й кажа. Бях израснала с мисълта, че жената трябва да се грижи за семейството си, да бъде опора. Но кога тази грижа се превръща в саможертва?

На следващия ден реших да не готвя. Оставих остатъците от вчерашната манджа в хладилника и излязох на разходка с Мария. Когато се прибрахме, Петър стоеше намръщен на масата.

– Къде беше? Гладен съм.

– В хладилника има храна – отвърнах спокойно. – Ако искаш, стопли си.

Той ме изгледа така, сякаш не ме познава. Но този път не се извиних. Не се почувствах виновна. За първи път от години направих нещо за себе си.

Вечерта легнах до Мария и тя ме прегърна.

– Гордея се с теб, мамо.

Сълзите ми потекоха по възглавницата. Може би не е късно да си върна себе си. Може би любовта не е само жертва, а и грижа към себе си.

Понякога се питам: ако обичаш някого, трябва ли да се отказваш от себе си? Или истинската любов започва там, където спреш да се жертваш безкрайно? Как мислите вие?