Всеки ден отново готвя на Петър: Кога ще бъде достатъчно?

— Златке, пак ли си сготвила същото като вчера? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце сипвах супа в чинията му.

Погледнах го, без да отговоря веднага. Вече не помнех кога за последно бях сготвила нещо, което наистина ми се искаше. Всеки ден — нова манджа, нови продукти, нови усилия. Петър никога не ядеше остатъци. Дори когато храната беше още топла и ухаеща на домашен уют, той я гледаше с недоволство, ако не беше прясно приготвена.

— Не е същото, просто използвах малко от вчерашното месо — опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

— Казах ти, не обичам остатъци! — изръмжа той и избърса устата си с кърпата.

В този момент усетих как гневът и умората се смесват в мен като две несъвместими подправки. Колко пъти бях стояла до късно вечер в кухнята, само за да чуя критика? Колко пъти бях изхвърляла храна, която друг би изял с благодарност?

Майка ми често казваше: „Жената държи дома.“ Но никой не ми беше казал, че домът може да се превърне в клетка. Всяка сутрин ставах преди всички, за да приготвя закуска. След това — обяд, после вечеря. Междувременно — пране, чистене, грижи за децата. А когато вечерта настъпеше и всички се прибираха, аз вече бях скапана от умора, но трябваше да се усмихвам.

— Мамо, пак ли ще ядем супа? — попита малката Мария с невинни очи.

— Да, скъпа, но утре ще направя нещо друго — отвърнах й и я погалих по косата.

Петър се намръщи още повече.

— Не мога ли поне веднъж да седна на масата и да ме изненадаш с нещо ново? Какво толкова правиш цял ден?

Тези думи ме пронизаха като нож. Какво правя цял ден? Дали някой изобщо виждаше усилията ми? Дали някой забелязваше колко чинии мия, колко пъти тичам до магазина, колко пъти се отказвам от почивка или от любимите си книги?

Вечерта легнах до Петър, но между нас имаше невидима стена. Той заспа бързо, а аз гледах тавана и се чудех кога съм спряла да мечтая. Кога последно съм се смяла истински? Кога някой ме е попитал как съм?

На следващия ден телефонът ми звънна. Беше сестра ми Ирина.

— Злати, как си? — попита тя.

— Добре съм — излъгах по навик.

— Чух гласа ти… Знам те по-добре от всеки друг. Какво става?

И тогава не издържах. Разказах й всичко — за вечния кръговрат на готвенето, за Петър и неговите претенции, за умората, която ме задушава.

— Защо не поговориш с него? — попита тя внимателно.

— Опитвала съм… Но той не слуша. За него това е нормално. Така е било и в неговото семейство.

Ирина замълча за миг.

— Злати, ти си човек, не машина. Ако не поставиш граници, никой няма да го направи вместо теб.

Думите й ме разтърсиха. Цял ден мислех за това. Вечерта, когато Петър седна на масата и отново започна да мърмори за храната, аз просто оставих лъжицата и го погледнах право в очите.

— Петре, уморена съм. Не мога повече така. Всеки ден готвя ново ястие само защото ти не ядеш остатъци. А аз кога ще почина? Кога ще направиш нещо за мен?

Той ме изгледа изненадано.

— Какви ги говориш? Това е твоя работа!

— Не! Това е нашият дом и нашето семейство. Ако искаш прясна храна всеки ден — помогни ми! Или поне опитай да разбереш колко ми е трудно.

За първи път видях несигурност в очите му. Мълчеше дълго. После стана и излезе от кухнята.

Сълзите ми потекоха сами. Не знаех дали ще ме разбере някога напълно. Но поне бях казала истината си.

На следващия ден Петър донесе торба с продукти и каза:

— Ще ти помогна днес. Кажи какво да направя.

Не беше много, но беше начало. Мария се усмихна широко, а аз почувствах лека надежда.

Може би промяната започва с една дума. Може би щастието идва тогава, когато най-накрая поискаш своето място под слънцето.

А вие как мислите — колко дълго може една жена да носи всичко сама? Кога идва моментът да поискаме помощ и разбиране?