„Всичко на мое име!” – Борбата ми за дом, дъщеря и достойнство след предателството на съпруга ми
– Не можеш да ми го причиниш, Владислав! – гласът ми трепереше, докато стисках дръжката на вратата. Беше полунощ, а в хола още миришеше на парфюма ѝ. Неин, не мой. Седеше срещу мен, с ръце в джобовете, с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна. Сега ме караше да се чувствам малка.
– Не преувеличавай, Мария. Не е това, което си мислиш – каза той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди Ани.
– Видях ги! Видях ви! – изкрещях и сълзите ми най-сетне се изплъзнаха. – В нашия дом! В нашето легло!
Той замълча. Знаех, че няма какво да каже. Всичко беше ясно. Седнах на ръба на дивана и се разтреперих. В този момент разбрах – всичко, което бях градяла с него през последните петнайсет години, се срути за една нощ.
На следващата сутрин Владислав си тръгна рано. Не каза нищо на Ани. Остави я да спи, сякаш всичко е наред. Но тя не беше глупава – на десет години вече усещаше всяка промяна в гласа ми, всяка сълза по бузите ми.
– Мамо, защо тате не закуси с нас? – попита тя тихо.
– Има работа, мило – излъгах я. За първи път я излъгах за нещо толкова важно.
Дните след това бяха мъгла. Владислав идваше и си отиваше, носеше си дрехи, документи. Майка му звънеше всеки ден:
– Марио, ти си виновна! Ако беше по-внимателна с него… Мъжете са такива!
– Не ме обвинявайте! – прекъснах я веднъж. – Вашият син разруши семейството ни!
– Ти ще останеш без нищо! Всичко е на негово име!
Тези думи ме пронизаха като нож. Наистина ли всичко беше на негово име? Къщата, която купихме с общи пари? Колата? Спестяванията? Започнах да ровя из документите. Сърцето ми се свиваше при всяка страница с неговото име.
Владислав започна да идва все по-рядко. Ани го чакаше на прозореца всяка вечер.
– Мамо, тате ще се върне, нали?
– Не знам, мило… – прошепнах и я прегърнах силно.
Една вечер той дойде с адвокат.
– Мария, трябва да поговорим сериозно. Искам развод. Къщата остава за мен. Ти можеш да вземеш Ани през уикендите.
Почувствах се като в лош сън.
– Не! Няма да ти дам дъщеря си! И къщата е и моя! – извиках през сълзи.
Адвокатът му само кимаше студено.
– Всичко е уредено по документи. Ако не подпишеш доброволно…
Светът ми се срина втори път. Но този път не плаках дълго. В мен се надигна гняв – не само към Владислав, а към всички онези жени като мен, които остават без нищо след години труд и любов.
Започнах да търся помощ – приятелки, които вече бяха минали през развод; адвокатка от женската асоциация; дори психоложка в квартала. Всички ми казаха едно: „Не се отказвай! Борбата е трудна, но си струва!”
Владислав започна да ме заплашва:
– Ако не подпишеш, ще те очерня пред всички! Ще кажа на Ани, че ти си виновна!
– Опитай! – отвърнах му със студен глас. – Аз ще се боря до край!
Започнаха делата. Съдът беше пълен с хора като мен – жени с празни погледи и мъже със скрити усмивки. Свидетелствахме един срещу друг. Владислав лъжеше без свян:
– Тя не се грижеше за дома! Аз издържах семейството!
Ани плачеше всяка вечер:
– Мамо, защо тате не ни обича вече?
Не знаех какво да ѝ кажа. Само я прегръщах и ѝ повтарях:
– Обичам те повече от всичко!
Майка ми се премести при нас за известно време.
– Дръж се, Марио! Не позволявай да те пречупят!
Съседките започнаха да шушукат:
– Видя ли я? Остана сама… Сигурно тя е виновна…
Понякога имах чувството, че целият свят е срещу мен. Но после виждах Ани – как рисува двама души: мен и нея. Без Владислав.
След месеци борба съдът реши: къщата ще бъде продадена и парите ще се разделят поравно; Ани ще живее при мен, а баща ѝ ще я вижда през уикендите.
Владислав избухна:
– Ще съжаляваш за това! Никога няма да бъдеш щастлива!
Но аз вече не го слушах. Гледах Ани как ме прегръща и знаех – направих правилното нещо.
Сега живеем в малък апартамент под наем. Не е като предишния ни дом, но е нашето място. Всяка вечер вечеряме заедно и си разказваме истории.
Понякога още плача нощем. Понякога се питам дали можех да предотвратя всичко това. Но после виждам усмивката на Ани и си казвам: „Борбата си струваше.”
Кажете ми честно – колко от вас са минали по този път? Колко още жени трябва да загубят всичко, за да разберат колко са силни?