Забранената помощ: Когато съпругът ми не позволи на майка ми да ми помага след раждането на дъщеря ни

– Не искам майка ти повече да стъпва в този апартамент! – гласът на Петър отекна в коридора, докато стискаше вратата на детската стая. Дъщеря ни Виктория плачеше, а аз стоях между двамата най-важни хора в живота си – мъжа ми и майка ми, която държеше чантичка с домашна супа и топли чорапки за бебето.

– Петре, моля те… – прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива. – Не мога сама. Мама само иска да помогне.

Той ме изгледа с онзи студен поглед, който напоследък виждах все по-често. – Ти си майка вече, Мария. Време е да се научиш да се справяш сама. Не сме деца.

Мама остави чантичката на пода и ме прегърна за последно. – Ще съм на телефона, ако имаш нужда от мен, мило дете. – Гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Вратата се затвори зад нея и тишината ме удари като шамар. Останах сама с бебето и с мъжа, когото вече не познавах.

Първите дни след раждането бяха като мъгла. Виктория плачеше нощем, а аз не знаех какво да правя. Петър работеше до късно и когато се прибираше, очакваше тишина и подреден дом. Всяка вечер се опитвах да сготвя нещо, да изпера дрехите, да изкъпя бебето… но ръцете ми трепереха от умора, а сърцето ми беше празно.

Една вечер, докато люлеех Виктория на ръце, телефонът ми иззвъня. Беше мама.

– Как сте? – попита тя тихо.

– Добре сме… – излъгах. Не исках да я тревожа повече.

– Мария, чух гласа ти… Не си добре. Познавам те. – Тя замълча за миг. – Ако имаш нужда от мен, ще дойда. Каквото и да каже Петър.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. – Не мога… Ще стане още по-лошо. Той е толкова ядосан…

– Защо е такъв? – прошепна тя. – Защо не ти позволява да получиш помощ?

Не знаех какво да отговоря. Може би беше гордост, може би страх да не изглеждаме слаби пред родителите му… Или просто не искаше никой да се меси в нашия живот.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми звъняха, но аз все по-рядко им отговарях. Не исках да чувам съвети или съжаление. Всяка вечер гледах как Петър сяда пред телевизора с бира в ръка и се преструва, че всичко е наред.

Една сутрин Виктория вдигна температура. Паникьосах се – не знаех какво да правя. Опитах се да се свържа с личната лекарка, но тя не вдигаше. Петър беше на работа и не отговаряше на телефона си. В отчаянието си звъннах на мама.

– Идвам веднага! – каза тя без колебание.

Двайсет минути по-късно беше у нас. Донесе чай от лайка и компреси за челото на Виктория. Помогна ми да я успокоя, да я нахраня, да ѝ сменя памперса… За първи път от седмици почувствах облекчение.

Когато Петър се прибра и видя майка ми у дома, избухна скандал.

– Казах ти ясно! Не я искам тук! – крещеше той, а Виктория се разплака още по-силно.

– Детето беше болно! – извиках през сълзи. – Не можех сама!

– Винаги ще тичаш при мама ли? Кога ще пораснеш?

Тогава не издържах и избухнах:

– Пораснах! Но това не значи, че не ми трябва подкрепа! Защо е толкова лошо майка ми да ми помага? Защо трябва да страдам сама?

Той замълча за миг, после излезе и тресна вратата след себе си.

Мама ме прегърна силно.

– Не си виновна ти, Мария. Никоя жена не трябва да бъде сама в този момент.

След този ден нещата между мен и Петър станаха още по-студени. Живеехме като непознати под един покрив. Той все по-често оставаше до късно навън или се затваряше в спалнята с телефона си. Аз броях минутите до следващото обаждане на мама или до момента, в който Виктория ще заспи и ще мога да поплача на спокойствие.

Започнах да се чудя дали това е животът, който искам за себе си и за детето си. Дали е нормално една майка да бъде наказвана за това, че има нужда от помощ? Дали любовта означава жертва или разбиране?

Веднъж вечерта седнах до Петър на дивана.

– Петре… Така не можем повече. Аз съм сама във всичко това. Имам нужда от теб… Имам нужда от семейството си.

Той ме погледна уморено.

– И аз съм уморен, Мария… Просто… не знам какво да направя.

– Може би трябва да поискаме помощ – казах тихо. – Не само аз… а и ти.

Той замълча дълго време. После стана и излезе на балкона.

Седях сама в тъмната стая с Виктория в ръце и се чудех: Колко още жени преминават през това мълчаливо страдание? Колко още семейства ще се разпаднат заради гордостта или страха от чуждо мнение?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да изберете мълчанието или борбата за подкрепа?