Забравена от всички: Историята на баба Мария и последната ѝ воля

– Не ме забравяйте, деца… – прошепна баба Мария, докато затваряше очи в болничното легло. Гласът ѝ беше толкова тих, че едва го чух. Стоях до нея, стиснал ръката ѝ, а в гърдите ми се бореха вина и гняв. Как стигнахме дотук? Как позволихме на времето и ежедневието да ни отдалечат така жестоко от жената, която ни е отгледала?

Баба Мария беше сърцето на нашето семейство. В малкото ни село край Велико Търново тя беше известна с топлата си усмивка, вкусните си баници и способността да събира всички около масата. Когато бях дете, лятото миришеше на печени чушки и смях. Брат ми Иван и сестра ми Елена се гонеха из двора, а аз седях в скута ѝ и слушах приказки за стари времена.

Но животът се промени. Аз заминах за София да уча, Иван се хвана на работа в Германия, а Елена се омъжи в Пловдив. Обещавахме си да се връщаме често, но годините минаваха, а посещенията ставаха все по-редки. Понякога баба звънеше – „Как сте, милички? Кога ще дойдете?“ – но винаги бързахме: „Скоро, бабо, много работа имаме.“

Последният път, когато я видях преди болницата, беше Коледа преди три години. Беше приготвила всичко – сарми, питка с късмети, дори любимите ми меденки. Но масата беше празна. Само аз успях да дойда за няколко часа. Иван изпрати съобщение: „Не мога да тръгна от Германия.“ Елена се извини по телефона: „Децата са болни.“ Видях как очите на баба се напълниха със сълзи, но тя се усмихна: „Нищо, миличък, важното е да сте здрави.“

След тази Коледа не я чухме почти година. Понякога си мислех за нея, но все не намирах време да звънна. Един ден получих писмо от нотариус във Велико Търново. „Господин Георгиев, моля да се явите във връзка със завещанието на госпожа Мария Георгиева.“ Сърцето ми се сви. Обадих се на Иван и Елена – никой не знаеше нищо.

Когато пристигнах в селото, къщата беше тиха и пуста. Вратата скърцаше, а по прашния под личаха само стъпките на котката ѝ Мургава. Намерих баба в болницата – слаба, почти прозрачна, но очите ѝ още светеха с онази топлина от детството ми.

– Защо не идвахте? – попита ме тихо.

– Бабо… – опитах се да намеря думи. – Животът… работата…

– Знам – прекъсна ме тя. – Всички имате свои животи. Но понякога човек има нужда само от едно „Как си?“

Сълзите ми потекоха безконтролно.

На следващия ден нотариусът ни събра – мен, Иван и Елена. Прочете завещанието: „Оставям къщата и земята си на този от вас, който първи дойде при мен в последните ми дни.“ Всички мълчахме. Аз бях единственият до леглото ѝ.

След погребението започнаха споровете. Иван настояваше: „Това е несправедливо! Аз изпращах пари всяка година!“ Елена плачеше: „Аз не можех да оставя децата! Не е честно!“ Аз мълчах. Вината ме душеше.

Селото започна да говори: „Виж ги тия от София и Германия – само за имоти мислят! А къде бяха, когато жената имаше нужда?“ Срам ме беше да изляза на улицата.

Една вечер седнах в празната къща и намерих стар албум със снимки. На всяка снимка баба беше с нас – усмихната, прегърнала ни здраво. Спомних си как ме учеше да меся хляб, как ми връзваше шалчето през зимата и как винаги казваше: „Семейството е най-важното.“

Сега разбирам колко сме я предали. Не заради завещанието или имота – а защото я оставихме сама в най-трудните години от живота ѝ.

Може ли някога да си простим? Или ще носим тази вина цял живот?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера работата или семейството? А вие как бихте постъпили?