Забравена от всички: Историята на баба Станка и последната ѝ воля

– Къде сте всички? – гласът ми отеква в празната стая, а ехото се връща като подигравка. Седя на стария дървен стол до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Вече не помня кога за последно някой прекрачи прага на тази къща. Може би беше миналата Коледа, когато Мария дойде с внучката ми Елица. Или беше по-отдавна? Дните се сливат в едно, а часовникът на стената тиктака безмилостно.

Преди години тук беше пълно с живот. Синът ми Георги и снаха ми Мария се караха за дреболии, а малките Елица и Петър тичаха из двора, гонейки кокошките. Смях, шум, мирис на прясно изпечен хляб… Сега само спомените ми топлят душата. Георги замина за София – „работата не чака“, казваше той. Мария се върна при майка си в Пловдив след поредния им скандал. Децата пораснаха и забравиха пътя към селото.

– Бабо, ще дойдеш ли на рождения ми ден? – питаше ме Елица по телефона преди години.
– Разбира се, слънчице! – отвръщах аз, макар да знаех, че никой няма да ме вземе оттук.

Сега телефонът мълчи. Понякога звъни някой непознат – обикновено от банката или от общината. Питат за данъци, за сметки. Никой не пита как съм.

Една вечер токът изгасна. Седях на тъмно и слушах как вятърът блъска кепенците. Страх ме беше – не от тъмното, а от мисълта, че ако нещо ми стане, никой няма да разбере. На сутринта реших: ще напиша завещание. Не защото имам много – една стара къща, малко ниви и няколко спестени лева. А защото искам да оставя нещо след себе си, нещо повече от имоти – думи, които да ги накарат да се замислят.

Седнах на масата и започнах да пиша:

„Аз, Станка Георгиева Иванова, оставям всичко, което притежавам, на тези, които помнят да се обадят не само когато имат нужда от нещо. На тези, които ме потърсят с добро сърце, а не с празни ръце.“

Писмото сложих в чекмеджето до леглото. Знаех, че рано или късно някой ще го намери.

Минаха месеци. Зимата беше тежка – студът пронизваше костите ми, а дървата свършиха още през февруари. Ходех до магазина с бастуна си и гледах как хората ме подминават като сянка. Само съседката Пенка понякога ми носеше топла супа.

– Станке, защо не се обадиш на децата? – питаше тя.
– Не искам да ги притеснявам – лъжех я аз. Истината беше, че се страхувах да чуя равнодушието им.

Един ден получих писмо – неочаквано, с почерка на Елица:

„Бабо, ще дойда през лятото с Петър. Обещавам!“

Сърцето ми подскочи от радост. Започнах да чистя къщата, да плета нови терлици за тях. Но лятото дойде и си отиде – никой не дойде. После разбрах от Пенка, че Елица е заминала за Германия.

– Всички млади бягат навън – въздъхна тя.
– А старите остават да чакат… – прошепнах аз.

Една вечер Георги се обади:
– Мамо, трябва да говорим за къщата. Мисля да я продадем – никой вече не идва там.
– А ти кога последно дойде? – попитах го тихо.
– Мамо… не започвай пак…

Затворих телефона със сълзи в очите. Не можех да повярвам колко лесно човек може да бъде забравен от най-близките си.

Дните минаваха бавно. Понякога си представях как някой влиза през вратата – Елица с усмивка, Петър с букет цветя… Но това бяха само мечти.

Една сутрин Пенка ме намери в леглото – болна и слаба. Извика лекаря от града. Прекарах седмици в болницата – никой от семейството ми не дойде.

Когато се върнах у дома, вече знаех: краят е близо. Оставих завещанието на масата и заключих очите си със спомена за детския смях.

Минаха дни след смъртта ми, докато някой разбере. Георги дойде пръв – разгневен и объркан:
– Какво е това писмо? Как така нищо не ни оставя?
Мария плачеше:
– Не сме знаели… Ако бяхме знаели…
Пенка ги гледаше строго:
– Не сте знаели, защото не ви е било грижа.

Селото говореше за мен още седмици наред. Някои казваха: „Горката Станка!“, други: „Така е като децата забравят родителите си.“

А аз? Аз вече бях свободна от болката и самотата.

Замислям се: Колко още баби и дядовци чакат напразно? Колко семейства ще осъзнаят твърде късно какво са изгубили?

Кажете ми… Кога за последно се обадихте на своите родители или баба и дядо?