Забравената съпруга: Когато семейството се разпада в сянката на чужда болка
– Пак ли ще вечеряш там? – гласът ми трепереше, докато гледах как Иван прибираше якето си от закачалката. Беше вторник, а това означаваше, че отново ще бъде при Мария и децата ѝ. Откакто брат му почина преди шест месеца, нашият дом се превърна в спирка между две семейства – неговото и онова, което остана без баща.
Иван не ме погледна. – Те имат нужда от мен, Нели. Не мога да ги оставя сами.
– А ние? – прошепнах. – Ние нямаме ли нужда от теб?
Той въздъхна тежко, сякаш думите ми го натоварваха повече от всичко друго. – Не започвай пак, моля те.
Вратата се затвори зад гърба му, а аз останах сама в кухнята, с две чинии на масата и две деца, които се караха в хола за дистанционното. Сълзите ми капеха в супата, но ги избърсах бързо – не исках да ме видят разплакана. Майка трябва да е силна.
Преди смъртта на Петър всичко беше различно. Иван беше тук – с нас, с децата. Смеехме се вечер, гледахме филми, карахме се за глупости. Но сега той беше само сянка – тялото му понякога беше тук, но мислите му винаги бяха другаде.
– Мамо, кога ще се върне тати? – попита ме малкият Даниел.
– Скоро, миличък – излъгах. – Просто помага на леля Мария.
– Той повече я обича от нас ли? – гласът му беше тих, но думите му ме пронизаха като нож.
– Не, разбира се, че не! – прегърнах го силно. Но дали и аз вярвах на това?
Вечерите станаха самотни. Дори когато Иван се връщаше у дома, беше уморен, раздразнителен. Не говореше много. Опитвах се да му разкажа за деня си, за проблемите на децата в училище, за сметките, които не можехме да платим навреме. Но той само кимаше разсеяно или казваше: „Ще поговорим по-късно.“
Една вечер не издържах. Децата вече спяха, а аз го чаках в тъмната кухня.
– Иван, така не може повече! – гласът ми беше по-силен от всякога. – Забрави ни! Забрави мен! Забрави децата си! Ние също страдаме!
Той ме погледна уморено.
– Нели, моля те…
– Не! Слушай ме! Разбирам, че Мария и децата ѝ имат нужда от теб. Но ние също! Нашето семейство се разпада! Даниел плаче всяка вечер! А аз… Аз вече не знам коя съм за теб!
Той седна срещу мен и за първи път от месеци видях сълзи в очите му.
– Не знам какво да правя… Чувствам се виновен. Ако не съм при тях, все едно предавам брат си…
– А ако не си при нас? Кого предаваш тогава?
Мълчахме дълго. Въздухът между нас беше тежък като олово.
На следващия ден майка ми дойде на гости. Видя ме разстроена и веднага разбра, че нещо не е наред.
– Нели, не можеш да носиш всичко сама – каза тя тихо. – Говори с Иван. Намерете помощ. Понякога човек не може да се справи сам с болката.
Опитах се да я послушам. Предложих на Иван да отидем при семеен психолог. Той първо отказа, после се съгласи – само заради мен, каза.
Първата ни среща беше неловка. Седяхме един до друг на дивана и избягвахме погледите си.
– Какво ви доведе тук? – попита психологът.
– Смъртта на брат ми… – започна Иван.
– …и това, че вече не сме семейство – довърших аз.
Говорихме дълго. За вината му, за моята ревност, за страха ми да не изгубя всичко. За децата ни, които страдат мълчаливо между двама родители, които вече не знаят как да бъдат заедно.
С времето започнахме да намираме малки начини да сме отново близки. Иван започна да прекарва повече време у дома. Започнахме да вечеряме заедно поне два пъти седмично. Понякога канехме Мария и племенниците у нас – така всички бяхме заедно, а не разделени.
Но болката остана. Все още има вечери, в които се чувствам невидима. Все още има моменти, в които се питам дали някога ще бъдем отново истинско семейство.
Понякога стоя до прозореца и гледам как Иван си тръгва към другия дом – този на брат му. И се чудя: колко дълго може едно сърце да издържи между две семейства? А вие… как бихте постъпили на мое място?