Зад четири стени: Как оцелях в дома на свекърва си и свекъра си

– Мария, пак ли забрави да изключиш котлона? – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше тишината на кухнята като нож. Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото, а в мен се бореха гняв и безсилие.

– Не съм забравила, просто го оставих на слабо, за да се досготви супата – отвърнах тихо, но тя вече беше решила, че съм виновна.

– В нашата къща не се прави така! – изсъска тя и тресна капака на тенджерата.

Това беше само поредният епизод от безкрайната ни битка. Когато с Иван се оженихме, вярвах, че ще започнем нов живот. Но след като той загуби работата си, а аз бях бременна с първото ни дете, нямаше друг избор – върнахме се при родителите му в малкия им апартамент в Люлин. „Само за малко“, обещаваше Иван. Само докато се оправим. Но малкото стана три години.

Първата година беше най-тежка. Стоянка не пропускаше възможност да ми напомни, че съм гостенка в собствения си дом. „Това е нашият хладилник, нашите правила!“ – казваше тя всеки път, когато сложех нещо различно от нейните туршии и компоти. Свекър ми, бай Георги, беше по-тих, но погледът му казваше всичко: „Търпи си жената, момиче, иначе лошо ти се пише.“

Иван работеше на две места и рядко го виждах. Вечерите прекарвах сама с малкия Даниел, а Стоянка намираше повод да ме критикува – било заради прането, било заради това как съм облякла детето. „На моето време децата не боледуваха толкова!“ – повтаряше тя, сякаш аз съм виновна за всяка хрема.

Една вечер не издържах. Седяхме на масата – всички мълчаливи, само телевизорът бучеше на фона. Изведнъж Стоянка каза:

– Мария, защо не си намериш работа? Не може само Иван да носи пари вкъщи!

– А кой ще гледа Даниел? – попитах тихо.

– Аз няма да го гледам! – отсече тя. – Аз вече съм си отгледала децата.

Погледнах Иван с надежда да ме защити, но той само сведе глава.

Тогава разбрах – тук няма да имам глас. Тук винаги ще бъда чужда.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме канят – все отказвах поканите им за кафе или разходка. Срамувах се да призная къде живея и как се чувствам. Майка ми звънеше все по-рядко – усещаше болката ми през телефона и не знаеше как да помогне.

Един ден Даниел се разплака силно. Стоянка влетя в стаята:

– Какво пак си му направила?

– Просто е гладен… – опитах се да обясня.

– Не можеш ли поне едно дете да гледаш като хората? – изкрещя тя.

Сълзите ми потекоха сами. Излязох на балкона и се разплаках като дете. Чух как Георги мърмори на жена си:

– Остави я, бе! Млада е още…

Но тя не спираше:

– Млада, млада… Ама нищо не може! На нашето време жените бяха други!

В този момент осъзнах колко самотна съм станала. Дори Иван вече беше далечен – работата го изтощаваше, а вкъщи избягваше конфликтите. Вечер лягаше до мен и мълчеше. Понякога усещах как ме гледа със съжаление, но никога не каза: „Ще се оправим“ или „Ще излезем оттук“.

Минаха още месеци. Събирах пари от дребни поръчки по интернет – преводи, писане на статии. Стоянка подслушваше разговорите ми и после разказваше на Георги:

– Пак цял ден пред компютъра! Да беше поне една манджа сготвила!

Една вечер Иван се прибра по-рано и ме намери разплакана в кухнята.

– Не мога повече… – прошепнах аз.

– Знам… – каза той и за първи път ме прегърна силно. – Ще намерим начин.

След още шест месеца най-сетне успяхме да вземем малък двустаен апартамент под наем. Преместихме се почти през нощта – с няколко сака дрехи и детското легло на Даниел. Стоянка не каза нищо, само стоеше на прага със скръстени ръце.

В новия дом за първи път от години усетих тишина. Тишина без упреци и без чужди погледи. Плаках цяла нощ – този път от облекчение.

Сега понякога се питам: Колко жени като мен живеят между четири стени, където всяка мечта е под контрол? Колко от нас са изгубили себе си в битката за малко лично пространство?

А вие… бихте ли издържали? Или щяхте да избягате още първата година?