Зад затворените врати: Истината за нощите на Димитър при Лилия

— Къде беше пак тази нощ, Димитре? — гласът ми трепереше, докато стоях до прозореца и гледах как първите слънчеви лъчи се прокрадват над панелките в Люлин. Той се опита да избегне погледа ми, сякаш търсеше спасение в кухненската маса, отрупана с недоядената вечеря от снощи.

— При Лилия бях. Тя не се чувстваше добре — отвърна тихо, почти шепнешком, сякаш ако го изрече по-силно, ще разруши нещо крехко между нас.

Лилия. Името ѝ беше като камък в стомаха ми. Приятелка от детството, казваше той. „Тя ми е като сестра“, повтаряше всеки път, когато го питах защо ѝ отделя толкова време. Но сестрите не държат ръката ти по-дълго от нужното, нито ти пишат съобщения посред нощ.

Три години живеехме заедно. Три години вярвах, че сме едно цяло. Преживяхме толкова много — безработицата му след съкращението в завода, болестта на майка ми, дългите вечери с евтино вино и мечти за бъдеще. Винаги се връщах към него, дори когато светът ми се разпадаше. А сега усещах как подът под краката ми се люлее.

— Не мога повече така — прошепнах, а гласът ми се пречупи. — Имам нужда от истината. Какво има между вас?

Той замълча. В този момент тишината беше по-страшна от всеки отговор. Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Спомних си първата ни среща — как ме разсмя с глупавите си шеги на спирката пред НДК, как ме целуна под дъжда на булевард „Витоша“. Толкова ли лесно се губи всичко?

Следващите дни минаха като в мъгла. Димитър излизаше рано и се връщаше късно. Телефонът му беше винаги с него, заключен с нова парола. Започнах да се съмнявам във всичко — в думите му, в спомените ни, дори в себе си.

Една вечер не издържах. Облякох палтото си и тръгнах към адреса на Лилия, който бях виждала на една пощенска картичка у нас. Блокът ѝ беше стар, с избелели графити по стените и миризма на готвено във входа. Натиснах звънеца с треперещ пръст.

— Кой е? — чу се женски глас.

— Аз съм… Мария. Приятелката на Димитър.

Вратата се отвори бавно. Лилия беше дребна жена с уморени очи и рошава коса. Покани ме вътре без думи. Апартаментът ѝ беше подреден, но студен — сякаш никой не живее истински там.

— Знам защо си тук — каза тя тихо и седна срещу мен на масата. — Не е това, което си мислиш.

— Тогава какво е? — попитах с отчаяние.

Тя въздъхна дълбоко и започна да разказва. За болестта си — тежка депресия след смъртта на баща ѝ миналата година. За това как Димитър бил единственият човек, който ѝ помагал да излезе от леглото сутрин, носел ѝ храна, слушал я с часове. За това как никога не е имало нищо повече между тях освен болка и приятелство.

— Понякога човек има нужда от някого, който просто да бъде до него — каза тя със сълзи в очите. — Знам, че ти е трудно да повярваш, но аз не бих могла да ти го отнема.

Седях там онемяла. В главата ми се блъскаха хиляди мисли — ревност, вина, облекчение и срам. Бях съдила без да знам цялата истина.

Когато се прибрах вкъщи, Димитър ме чакаше на прага.

— Знам къде беше — каза той тихо. — Трябваше да ти кажа всичко по-рано. Просто… страхувах се да не те загубя.

Погледнах го дълго. В очите му видях умората от всички лъжи и тежестта на грижата за друг човек.

— Защо не ми каза? — попитах през сълзи.

— Защото не исках да страдаш — прошепна той.

В този момент разбрах колко лесно е да разрушиш доверието между двама души — не само с предателство, а и с мълчание. Прегърнах го силно, но между нас вече имаше пропаст от неизказани думи и страхове.

Седмици наред опитвахме да върнем старото доверие. Говорихме повече от всякога — за страховете си, за миналото, за бъдещето ни. Но нещо беше необратимо променено.

Майка ми казваше: „Доверието е като стъкло — веднъж счупено, никога не е същото.“ Сега разбирах думите ѝ по-добре от всякога.

Понякога се чудя: ако бях попитала по-рано, ако бях повярвала повече… щеше ли всичко да е различно? Или някои истини просто трябва да бъдат изречени навреме?

А вие… бихте ли простили мълчанието или то боли повече от самата изневяра?