Заплатата ми не е любов: Историята на една жена между страха и свободата

– Къде са ти касовите бележки от магазина? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с чантата в ръка, още не бях свалила якето, а вече усещах как гърлото ми се свива. – В джоба ми са, ей сега ще ти ги дам – прошепнах, опитвайки се да не треперя. Петър взе бележките, прегледа ги една по една, после ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като дете, хванато в лъжа.

Така започваше почти всеки мой ден през последните пет години. Казвам се Мария Николова, на 38 съм, живея в Пловдив и работя като медицинска сестра в частна болница. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта означава доверие и споделяне на всичко – дори парите. Той настояваше да давам цялата си заплата у дома, за да „управлява семейния бюджет“. В началото ми звучеше разумно – така правели родителите му, така правели и някои мои познати. Но с времето нещата се промениха.

Петър започна да следи всяка стотинка. Ако купя нещо за себе си – нова блуза или дори крем за лице – трябваше да обяснявам защо. Ако детето поискаше сладолед на път за вкъщи, първо трябваше да се обадя и да питам дали може. Веднъж забравих да върна рестото от пазара и той ми направи скандал пред дъщеря ни Ива. „Това са семейни пари! Не са твои!“, крещеше той, а аз се чувствах толкова малка и безсилна.

Майка ми често ми казваше: „Марийче, мъжът трябва да държи парите, иначе жената ще ги разпилее.“ Но аз не съм разпиляваща жена. Работя по 12 часа на смяна, понякога и нощни дежурства, за да има за всичко у дома. Виждам как колежките ми си купуват малки неща – лак за нокти, книга, шоколад – без да се страхуват от нечий гняв. А аз? Аз броя стотинките и се моля Петър да не забележи, че съм си взела кафе от автомата.

Една вечер седяхме на масата с Ива. Тя беше нарисувала картичка за рождения ден на баба си и ме попита:
– Мамо, ще купим ли подарък за баба?
Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
– Ще трябва да питаме татко – казах тихо.
Ива ме изгледа учудено:
– Защо винаги трябва да питаме татко за всичко?
Не знаех какво да отговоря. Как да обясня на 8-годишното си дете, че майка ѝ няма право дори на собствения си труд?

С времето започнах да се съмнявам – нормално ли е това? Всички ли живеят така? Или просто аз съм прекалено слаба? Опитах се да говоря с Петър:
– Мисля, че е редно и аз да имам достъп до парите си. Все пак работя толкова много…
Той избухна:
– Какво намекваш? Че не мога да се грижа за семейството? Че ще харчиш безразборно? Ако не ти харесва – вратата е там!

Тази нощ не можах да спя. Въртях се в леглото и мислех за живота си – кога станах толкова зависима? Кога спрях да вярвам в себе си? На другия ден споделих с колежката ми Даниела. Тя ме прегърна и каза:
– Миме, това не е любов. Това е контрол. Не си сама – много жени минават през това. Но трябва да намериш сили да поискаш промяна.

Започнах тайно да отделям по няколко лева от рестото всеки месец. Слагах ги в стара кутия от чай под леглото на Ива. Не беше много – едва стигнаха за един билет до София, когато реших да посетя сестра ми Катя и да поговоря с нея. Катя живее сама с двете си деца след развода си. Тя ме изслуша внимателно:
– Мария, ти не си длъжна да живееш така. Имаш право на избор. Пари или любов – това не са едно и също нещо.

Върнах се у дома объркана и уплашена. Петър усети промяната в мен:
– Къде беше толкова дълго? Защо не вдигаш телефона?
– Бях при Катя. Имах нужда да поговоря с някого.
– Не ти трябва никой друг освен мен! – изкрещя той.

В този момент разбрах – това вече не е любов. Това е страх. Страхът ме беше парализирал години наред. Но вече не можех повече така.

Започнах малки промени – настоявах част от заплатата ми да остава при мен. Започнах да ходя на психолог към болницата (тайно от Петър). Започнах да говоря с други жени за това какво преживявам. Оказа се, че не съм сама – много българки живеят в подобен капан между традицията и страха.

Петър все още се опитва да контролира всичко, но вече не му позволявам напълно. Понякога спорим до късно през нощта. Понякога плача сама в банята. Но вече знам – заслужавам повече.

Питам се: Колко още жени ще мълчат? Колко още ще дават всичко от себе си в името на „любовта“, докато губят себе си? А ти… би ли предала свободата си заради спокойствието?