Заплатата не е любов: Историята на една българка между страха и свободата

— Къде си тръгнала пак с тази чанта? — гласът на Петър проряза тишината в коридора, докато се опитвах да изляза за работа. Сърцето ми заби лудо, а ръката ми стисна дръжката на чантата така силно, че кокалчетата ми побеляха.

— На работа съм, Петре. Както всеки ден — опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми трепереше.

Той се приближи и протегна ръка. — Дай портфейла. Знаеш правилото.

Погледнах го — висок, едър, с онзи поглед, който не търпи възражения. Вече пет години живеехме така: всяка моя заплата отиваше в неговите ръце. В началото мислех, че това е любов, доверие, семейна солидарност. „Така правят всички семейства“, казваше майка ми. „Мъжът трябва да държи парите, той знае най-добре.“

Но с времето нещо в мен започна да се чупи. Започнах да усещам как се задушавам. Не можех да си купя дори чорапи без разрешение. Ако поисках пари за кафе с колежките, Петър ме гледаше подозрително: — За какво ти е? Кой ще бъде там? Колко ще струва?

Всяка вечер той броеше парите, които аз изкарвах като счетоводителка в малка фирма в Пловдив. Аз броях дните до заплата със страх — не от липса на пари, а от липса на свобода.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона с майка си:

— Тя няма нужда от нищо. Аз се грижа за всичко. Жените трябва да са благодарни, че имат мъж като мен.

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Спомних си как преди години мечтаех за голямата любов, за равноправие, за партньорство. А сега бях просто един източник на доходи под строг контрол.

Майка ми винаги казваше: — Търпи, дъще! Мъжът е глава на семейството. Ако не държи парите, ще ги профукаш за глупости.

Но аз не исках да търпя повече. Започнах да крия дребни суми — по пет лева тук, десет лева там. Слагах ги в стара кутия от чай под леглото на дъщеря ни Мария. Всяка вечер я целувах по челото и си обещавах: „Няма да живееш като мен. Ще ти покажа какво значи свобода.“

Една сутрин Мария ме попита:

— Мамо, защо винаги питаш тати за пари?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на осемгодишно дете, че майка ѝ няма право дори на собствения си труд?

Скоро започнах да усещам погледите на колежките си. Веднъж на обяд Галя ме попита:

— Добре ли си? Изглеждаш уморена.

— Всичко е наред — излъгах.

Но тя не се отказа:

— Ако имаш нужда от помощ… знаеш къде да ме намериш.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. За първи път някой забелязваше болката ми.

Вкъщи Петър ставаше все по-нервен. Започна да проверява телефона ми, чантата ми, дори джобовете на палтото ми. Веднъж намери пет лева и ме обвини:

— Крила си пари от мен! Значи не ми вярваш!

— Не става въпрос за доверие — прошепнах аз. — Просто искам да мога да си купя нещо сама.

Той се разсмя горчиво:

— Жените не знаете какво искате! Ако не бях аз, щеше да живееш в мизерия!

Тази нощ не можах да спя. Чух как Мария хлипа в съня си. Прегърнах я и реших: трябва да променя нещо.

На следващия ден отидох при Галя след работа.

— Имам нужда от помощ — казах тихо.

Тя ме прегърна и ми даде телефон на психолог и координати на център за жени в затруднено положение.

Започнах тайно да ходя на срещи с психолога. Научих се да казвам „не“. Да поставям граници. Да вярвам в себе си.

Една вечер събрах смелост и казах на Петър:

— От утре ще разполагам със заплатата си сама. Ще плащаме сметките заедно, но останалото ще е мое право.

Той избухна:

— Ако направиш това, можеш да си ходиш!

Погледнах го в очите:

— Добре. Ще си тръгна.

Събрах малко дрехи и взех Мария за ръка. Отидохме при Галя за няколко дни.

Беше страшно. Беше самотно. Но беше свободно.

Сега живея в малък апартамент под наем с Мария. Работя повече от всякога, но всяка стотинка е моя избор. Понякога се страхувам от бъдещето, но вече не се страхувам от себе си.

Понякога се питам: Колко още жени живеят така — в сянката на страха и подчинението? Кога ще повярваме, че любовта не е контрол, а свобода?