Защо баба вече не идва? Борбата на една майка с тишината на свекървата

„Мамо, кога ще дойде баба?“ – гласът на малката Ива отеква в кухнята, докато бъркам супата. Пръстите ми се стягат около лъжицата, а сърцето ми се свива. Не знам какво да кажа. Не знам как да обясня на децата си защо баба им – някога най-любимият им човек, вече половин година не е прекрачвала прага ни.

Преди всичко беше различно. Свекърва ми – баба Катя, беше навсякъде: носеше топли мекици в неделя сутрин, четеше приказки на децата, караше се на мъжа ми, че не си е сложил шапката през зимата. Смеехме се заедно, спорехме за глупости, но винаги знаех, че мога да разчитам на нея. А сега – тишина. Телефонът не звъни, вратата не се отваря, а децата все по-често гледат към прозореца с надежда.

„Може би е болна?“, прошепва Ива една вечер на брат си Петър. „Не, щеше да ни каже“, отвръща той с увереността на осемгодишен, който още вярва, че възрастните винаги казват истината.

Аз обаче знам повече. Знам за последния ни разговор – онзи, който промени всичко. Беше след Коледа. Бяхме седнали на масата, а тя – както винаги – започна да дава съвети: „Мария, трябва да пускаш повече децата навън!“, „Трябва да готвиш по-често супа от леща!“, „Петър трябва да ходи на уроци по математика!“. Опитах се да ѝ обясня, че работя до късно, че понякога просто нямам сили за всичко. Но тя само поклати глава и каза: „Едно време майките не се оплакваха така.“

Тогава избухнах. Казах ѝ, че времената са други, че не съм длъжна да следвам нейните правила. Гласът ми беше по-висок от обикновено. Мъжът ми – Георги – мълчеше и гледаше в чинията си. Катя стана рязко от масата и каза: „Явно вече не съм нужна тук.“ Оттогава не съм я виждала.

Първите седмици очаквах да се появи. Мислех си, че ще мине време и всичко ще се оправи. Но времето минаваше, а тя не идваше. Опитах да ѝ звънна няколко пъти – не вдигаше. Писах ѝ съобщение за рождения ѝ ден – получих само кратко „Благодаря“.

Децата започнаха да питат все по-често. В началото им казвах, че баба е заета или че е на село. После започнах да избягвам темата. Но те усещаха всичко. Вечер Ива плачеше тихо в леглото си, а Петър стана по-замислен и затворен.

Георги също страдаше, макар и да не го показваше. Една вечер го чух да говори по телефона с майка си: „Мамо, моля те… Децата питат за теб… Мария също…“ После затвори и седна до мен на дивана.

– Мислиш ли, че ще ни прости? – попитах го тихо.
– Не знам… Тя е горда жена. Но и ти си права за много неща.
– Не искам децата да страдат заради нашите спорове.
– Знам…

В следващите дни опитах всичко – изпратих рисунки от децата по куриер, писах ѝ писмо с извинение, дори помолих съседката ѝ да я покани на кафе у нас. Всичко беше напразно.

Един ден Ива донесе от училище рисунка: тя и баба Катя държат ръце пред блока ни. Под рисунката беше написала: „Обичам те, бабо!“. Сълзите ми потекоха сами.

Реших да отида при Катя лично. Отидох до панелката ѝ в Люлин с букет карамфили – любимите ѝ цветя. Звъннах на вратата ѝ с треперещи ръце.

– Кой е? – гласът ѝ беше уморен.
– Аз съм… Мария.

Вратата се отвори бавно. Катя стоеше срещу мен – по-слаба, с посивели коси.

– Защо дойде?
– Защото ми липсвате… На всички ни липсвате.
– Не мислех, че някой ще забележи отсъствието ми.
– Децата всеки ден питат за вас… Аз… Съжалявам за онова, което казах.
– И аз съжалявам… Може би прекалих със съветите си.

Стояхме дълго в тишина. После тя ме покани вътре. Пихме чай и говорихме за всичко – за самотата ѝ след смъртта на свекъра ми, за страховете ѝ да не бъде излишна, за моите притеснения като майка и жена.

Разбрахме се да започнем отначало – бавно и внимателно. На следващия ден Катя дойде у дома с торба ябълки и усмивка през сълзи. Децата я прегърнаха така силно, че сякаш никога не са я изпускали.

Сега знам – понякога тишината крие болка и страхове, които никой не изрича на глас. А прошката е трудна, но възможна.

Питам се: колко често допускаме гордостта и недоизказаното да разделят семейството ни? Колко време трябва да мине, преди да протегнем ръка? Какво бихте направили вие?