Защо богатите родители на мъжа ми отказаха да ни помогнат – и как това промени всичко

– Не мога да повярвам, Петре! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си чашата с изстинало кафе. – Как могат да ни кажат, че не искат да ни помогнат? След всичко, което имаше възможност да направят за нас…

Петър седеше срещу мен на масата в малката ни кухня под наем в Люлин. Беше късно вечер, а прозорецът пропускаше шума на трамваите и далечните гласове от улицата. Той не ме поглеждаше в очите.

– Мамо каза, че не било редно да разчитаме на тях – промълви той. – Че трябва сами да се оправяме, както те са се оправяли навремето.

– Само че те не са се оправяли сами! – избухнах аз. – Дядо ти е оставил апартамента в центъра, а баба ти е купила кола още през 80-те! Как може да сравняват онова време сега?

Петър въздъхна тежко. Знаех, че му е трудно. Не беше лесно да си между чука и наковалнята – между гордостта на родителите си и нашите мечти. Но аз не можех да спра да мисля за това. Всяка вечер се връщахме към същия разговор, сякаш въртяхме една и съща плоча.

– Мария, не искам да се караме заради тях – каза той тихо. – Знаеш, че ако зависеше от мен…

– Знам – прекъснах го. – Но не мога да разбера какво им коства? За тях това са пари за една екскурзия до Италия! А ние броим стотинките за наема и се чудим дали ще можем някога да си позволим дете.

Мълчахме дълго. В главата ми се въртяха спомени от последната ни среща с Иван и Елена. Бяхме ги поканили на гости, сложих най-хубавата покривка, купих домашна баница от пазара. Говорехме за работа, за цените на имотите, за това как всеки месец парите не стигат. Надявах се, че ще разберат намека. Но те само кимаха с разбиране и разказваха за новата си кухня във вилата в Боровец.

– Вижте, деца – каза тогава Иван с онзи негов спокоен тон, който винаги ме изкарваше извън нерви. – Ние сме ви дали образование, подкрепяли сме ви досега. Но човек трябва сам да си извоюва мястото под слънцето.

– Ами ако никога не успеем? – попитах аз тогава, почти шепнешком.

– Ще успеете – отвърна Елена с усмивка. – Млади сте, умни сте. Ние също сме почнали от нулата.

Лъжа. Никога не са почвали от нулата. И двамата имаха наследства, връзки, сигурност. А аз? Родителите ми са пенсионери в провинцията, едва свързват двата края. Майка ми праща буркани с лютеница и компоти, баща ми ми звъни всяка неделя да пита дали имаме нужда от нещо.

С Петър работим като луди – аз в счетоводна кантора, той като инженер в строителна фирма. Заплатите ни стигат само за сметки и храна. Всяка година цените на жилищата скачат като луди. Приятелките ми вече имат собствени апартаменти – едната с помощ от родителите си, другата с наследство от баба си. А ние? Оставаме с мечтите си и с празните обещания.

Една вечер след поредния спор с Петър реших да говоря открито с Елена по телефона.

– Елена, моля те… Не става дума само за пари – казах й аз. – Чувствам се отчаяна. Имам чувството, че не ни приемате като част от семейството.

Тя замълча за миг.

– Мария, не е така… Просто вярваме, че човек трябва сам да се справя с трудностите. Това прави брака по-силен.

– А ако не издържим? Ако това ни раздели?

– Не мисля, че ще стане така – отвърна тя хладно.

Затворих телефона със сълзи на очи. Петър ме прегърна мълчаливо. Знаех, че страда не по-малко от мен.

Минаха месеци. Спряхме да говорим толкова често с Иван и Елена. Те звъняха по празници, питаха как сме, но вече нямаше онази топлина в гласа им. Аз се затворих в себе си. Започнах да завиждам на всички около мен – на колежката ми Деси, която получи апартамент от майка си; на съседката ни Галя, чийто баща й купи кола за рождения ден.

Една вечер Петър се прибра по-късно от обикновено. Беше уморен и мълчалив.

– Мария… – започна той плахо. – Мисля… Мисля да заминем за чужбина.

Погледнах го невярващо.

– Какво? Да избягаме ли? Да оставим всичко?

– Тук няма шанс да си купим дом. Там поне ще можем да спестим нещо…

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Не искам да напускам България! Искам тук да имаме дом! Искам нашите деца да растат тук!

Той ме прегърна силно.

– И аз го искам… Но вече не знам какво друго можем да направим.

В следващите дни мислех само за това предложение. Говорих с майка ми по телефона.

– Мамо… Ако заминем… ще ни липсвате ужасно много.

– Детето ми – каза тя тихо, – правете каквото е най-добро за вас. Ние ще ви подкрепим, дори и отдалеч.

В крайна сметка решихме да останем поне още година. Да опитаме още веднъж сами. Започнахме да търсим допълнителна работа, отказахме се от всякакви излишни разходи. Но болката остана – болката от това, че най-близките хора на Петър предпочетоха да гледат отстрани как се борим сами.

Понякога се питам: какъв е смисълът от богатството, ако не можеш да помогнеш на собственото си дете? Какво означава семейство в България днес? Дали някога ще простя на Иван и Елена? Или просто ще стана като тях?