Защо дъщеря ми отказва да се грижи за болната си майка: Изповедта на един баща

— Елена, моля те, остани поне тази вечер. Майка ти има нужда от теб — гласът ми трепери, докато стоя на прага на стаята ѝ. Вече е тъмно, а Мария кашля в съседната стая. Елена не ме поглежда. Стои до вратата с чантата си, готова да излезе.

— Татко, не мога повече. Не искам да се връщам тук — казва тя тихо, но думите ѝ режат като нож. — Винаги съм била сама с нея. Ти не разбираш.

В този момент усещам как светът ми се разпада. Съпругата ми Мария е болна от години — първо беше диабетът, после инсултът. Аз работех по строежите в Германия, пращах пари, мислех, че така ще осигуря всичко. Но явно съм пропуснал най-важното — да бъда тук, до тях.

Елена беше още ученичка, когато Мария започна да се влошава. Връщах се само по празници, а когато се прибирах, между тях вече имаше стена. Майка ѝ беше строга, често я упрекваше за оценки, за приятели, за всичко. Аз бях уморен и мълчах. Мислех си: „Жените ще се разберат.“

Сега обаче Мария е почти неподвижна. Аз съм вкъщи от година, но Елена вече живее в София, работи като учителка по английски. Виждам я рядко — идва само когато настоявам. Днес пак я моля:

— Мама те обича, просто не знае как да го покаже. Сега има нужда от теб.

— Тя никога не ме е обичала! — избухва Елена и очите ѝ се пълнят със сълзи. — Само ме критикуваше! Помниш ли как ме нарече „безполезна“ пред приятелките си? Как ми каза, че съм провал?

Не знам какво да кажа. Спомням си онзи ден — Мария беше ядосана заради някаква двойка по математика. Аз пак мълчах.

— Елена… хората понякога казват неща, които не мислят…

— Не! — прекъсва ме тя. — Ти никога не си бил тук! Не знаеш какво беше! Сега искате да се върна и да се грижа за нея? Защо? За да чуя пак колко съм лоша дъщеря?

Сърцето ми се свива. Виждам болката ѝ и знам, че е права. Но Мария е сама, а аз не мога да се справя сам. Понякога нощем я чувам как плаче тихо в леглото си.

След като Елена си тръгва, сядам до Мария. Тя ме гледа с уморени очи.

— Пак ли се скарахте? — прошепва тя.

— Не знам какво да правя — признавам. — Тя не иска да те вижда.

Мария затваря очи. По бузата ѝ се стича сълза.

— Аз… сгреших много с нея — казва тихо. — Исках да стане силна, да не страда като мен… Но явно само я нараних.

В този момент осъзнавам колко сме сами тримата в този апартамент в Пловдив. Колко много думи никога не сме си казали.

На следващия ден звъня на Елена. Не вдига. Пиша ѝ съобщение: „Моля те, прости ни.“ Не отговаря.

Минават седмици. Мария отслабва все повече. Аз готвя, чистя, сменям ѝ памперсите. Понякога ми идва да крещя от безсилие. Съседката леля Гинка ми носи супа и ме пита:

— Къде е дъщеря ти? Защо не помага?

Не мога да ѝ обясня. Как да кажа на хората, че семейството ми е разбито от думи и мълчания?

Една вечер Мария ме хваща за ръката:

— Ако умра… кажи на Елена, че я обичам.

Плача като дете.

Накрая Елена идва — след три месеца мълчание. Влиза в стаята на майка си и дълго стои до леглото ѝ безмълвна. После казва:

— Мамо… аз също те обичам. Но много боли.

Мария само кимва и я хваща за ръката.

Тази нощ тримата седим заедно в тъмното. Не говорим много, но усещам, че между нас има надежда.

Сега пиша тези редове и се питам: Може ли една майка да бъде простена? Може ли едно семейство да се излекува от старите рани? Какво бихте направили вие на мое място?