Защо не позволявам на дъщеря си да се разведе: Истината зад фасадата на идеалното семейство

– Не, Мария! Казах ти вече сто пъти – няма да позволя да съсипеш всичко! – гласът ми трепереше, докато гледах дъщеря си право в очите. Тя стоеше срещу мен, стиснала юмруци, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. В този момент времето сякаш спря – между нас се разтегна невидима нишка на болка и неразбиране.

Мария беше всичко за мен. От малка мечтаеше за голямо семейство, за дом, в който няма да ѝ липсва нищо. Винаги казваше: „Мамо, аз ще се омъжа за човек, който ще ме обича и ще ми осигури всичко.“ Не ѝ пукаше дали ще е добър човек, важното беше да има пари, да не живее в мизерия като мен. Знам, че това беше моя вина… и на баща ѝ. Той винаги взимаше последните ни пари за алкохол, а аз криех сълзите си от Мария, докато броях стотинките за хляб.

Когато срещна Ивайло, сякаш всичко се промени. Той беше бизнесмен – млад, амбициозен, с хубава кола и апартамент в центъра на София. На сватбата им всички ни завиждаха. „Виж я Халина, дъщеря ѝ излезе късметлийка!“, шушукаха съседките. Аз се гордеех, че Мария няма да мине по моя път.

Но сега… сега тя стоеше пред мен и искаше развод. „Мамо, не издържам повече!“, крещеше тя. „Той не ме обича! Връща се късно, не говорим, не ме докосва… Чувствам се сама в този луксозен апартамент!“

– Какво повече искаш? – изригнах аз. – Имаш всичко! Пари, сигурност…

– А любовта? А уважението? – гласът ѝ беше тих, но твърд.

– Любовта идва с времето! – отвърнах автоматично. – Погледни ме мен – баща ти никога не ме е обичал истински, но останах заради теб! Защото така правят жените!

Мария избухна в плач. Седна на дивана и зарови лице в ръцете си. Аз седнах до нея и я прегърнах. Сърцето ми се късаше – исках да я защитя от болката, но не знаех как.

– Мамо… – прошепна тя. – Не мога повече да живея така. Чувствам се като затворник. Всички мислят, че сме идеалното семейство, а аз умирам отвътре.

– Хората винаги ще говорят – отвърнах аз. – Ако се разведеш, ще станеш за смях! Ще кажат: „Виж я Мария – имаше всичко и го захвърли.“

– А ако остана? Ще умра ли щастлива? – попита тя през сълзи.

В този момент си спомних собствената си младост. Как мечтаех за любов, за топлина… но животът ме научи да оцелея. Да преглъщам болката и да вървя напред. Но дали това беше правилният урок?

Седяхме дълго в тишина. Чувах само тиктакането на часовника и тежкото ѝ дишане.

На следващата сутрин Ивайло дойде у нас. Влезе с уверената си походка и поздрави:

– Добро утро, Халина! Мария тук ли е?

– В кухнята е – отвърнах сухо.

Той влезе при нея и чух как започват да спорят:

– Защо пак говориш с майка си за нашите проблеми? – изсъска той.

– Защото ти не ме чуваш! – отвърна тя.

– Имаш всичко! Какво още искаш?

– Да бъда щастлива!

В този момент осъзнах колко са различни световете им. Ивайло не разбираше Мария – за него бракът беше сделка: осигуряваш комфорт, получаваш спокойствие. Но Мария жадуваше за нещо повече.

След като той си тръгна, Мария дойде при мен:

– Мамо, моля те… подкрепи ме. Не мога повече така.

Погледнах я дълго. Виждах себе си в очите ѝ – младата Халина, която някога мечтаеше за щастие…

– Ами ако сгрешиш? Ако останеш сама?

– По-добре сама, отколкото нещастна.

Тези думи ме разтърсиха. Цяла нощ не мигнах. Мислех за всички жени в нашия блок – колко от тях живеят с мъже, които не ги обичат? Колко от тях са избрали сигурността пред щастието?

На другия ден отидох на пазара. Срещнах съседката Пенка:

– Как е Мария? Чух, че има проблеми…

– Всичко е наред – излъгах аз.

Но вътре в мен бушуваше буря. Защо толкова ни е страх от промяната? Защо обществото ни кара да търпим?

Вечерта седнахме с Мария на масата.

– Мамо… ще ми простиш ли, ако се разведа?

Погледнах я през сълзи:

– Не знам… Но ако това ще те направи щастлива… може би трябва да опиташ.

Тя ме прегърна силно. За първи път от години усетих топлина в сърцето си.

Сега стоя сама в стаята и се питам: Дали направих правилното нещо? Дали щастието на децата ни е по-важно от мнението на хората? Какво бихте направили вие на мое място?