Защо никога повече няма да гледам внука си: Един ден, който преобърна живота ми

— Мамо, моля те, само днес! — гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона, а аз усещах как напрежението се настанява в гърдите ми. — Никой друг не може да го гледа, а аз трябва да отида на работа.

Погледнах към огледалото в коридора. Сивите ми коси бяха вързани на небрежен кок, а под очите ми се бяха появили сенки от безсънната нощ. Не бях спала добре — мислите за миналото не ми даваха покой. Но как да откажа на Мария? Тя винаги е разчитала на мен, особено след като баща й почина.

— Добре, донеси го. Ще се справя — казах тихо, макар че вътрешно се молех този ден да мине бързо.

След половин час Мария пристигна с малкия Сашко — петгодишен, с червени бузки и влажни очи. Беше болен, кашляше и се оплакваше от гърло. Мария ме прегърна набързо, остави чантата с лекарства и изчезна по стълбите. Останахме сами.

— Бабо, боли ме — прошепна Сашко и ме погледна с онези големи кафяви очи, които толкова приличат на баща му.

— Знам, миличък. Ще ти направя чай — казах и се опитах да звуча уверено.

Докато приготвях чая, мислите ми препускаха. Винаги съм била „силната“ в семейството — тази, която не се оплаква, която поема всичко на гърба си. Но напоследък усещах как силите ми ме напускат. Болките в кръста, самотата вечер, когато апартаментът ехти от тишина… А децата ми сякаш не забелязват. За тях съм просто баба — винаги на разположение.

Сашко отказа чая и започна да плаче. Температурата му се покачи. Опитах се да го успокоя, но той ме удари по ръката и извика:

— Искам мама! Не искам баба!

Сърцето ми се сви. Спомних си как Мария като малка също ме отблъскваше понякога, когато беше болна. Тогава плачех тайно в банята, за да не ме види никой.

Взех телефона и звъннах на Мария:

— Мария, Сашко е много зле. Плаче за теб.

— Мамо, моля те! Не мога да изляза от работа! Ти винаги си се справяла! — гласът й беше остър.

— Аз вече не съм същата… — прошепнах, но тя затвори.

Останах сама със Сашко и със собствената си безпомощност. Прегърнах го силно, но той продължи да плаче. В този момент си спомних за майка ми — как никога не беше до мен, когато имах нужда от нея. Как винаги избираше работата пред мен. Дали сега аз правя същото с Мария? Или тя с мен?

Следобедът мина в напрежение. Температурата на Сашко не спадаше. Чувствах се виновна — дали не сбърках с лекарството? Дали не трябваше да настоявам Мария да остане? В един момент усетих как ръцете ми треперят. Седнах до прозореца и заплаках тихо.

Вечерта Мария се върна. Влезе ядосана:

— Какво си направила? Защо е толкова разстроен?

— Опитах всичко… — гласът ми беше едва доловим.

— Мамо, ти винаги преувеличаваш! Аз работя по цял ден, а ти не можеш един ден да го гледаш! — извика тя.

В този момент не издържах:

— Не съм вече млада! Имам нужда от почивка! Не съм длъжна винаги да поемам всичко!

Мария млъкна. За първи път видях изненада в очите й.

— Мислех, че ти харесва… — прошепна тя.

— Харесваше ми… когато имах сили. Но вече не мога така. Чувствам се невидима. Само когато имате нужда от мен, ме търсите.

Настъпи тишина. Сашко заспа в скута ми, а Мария седна до мен и хвана ръката ми.

— Прости ми… Не съм осъзнавала колко ти е тежко.

Погалих я по косата — както когато беше малка.

— Всички носим своите рани, Мария. Но трябва да се научим да говорим за тях.

Тази вечер за първи път от години плакахме заедно — майка и дъщеря. Изговорихме всичко — страховете си, болките си, вината си.

На следващия ден казах твърдо:

— Повече няма да гледам Сашко сама. Обичам ви, но трябва да мисля и за себе си.

Мария прие решението ми със сълзи в очите, но без упрек.

Сега седя сама в хола и гледам снимките по стената. Чудя се: Кога забравихме да питаме „Как си?“ вместо „Можеш ли?“? Колко още майки и баби премълчават болката си в името на семейството?