„Защо нямаш пари за мен?“ – Историята на една българска майка между любовта и разочарованието

„Защо нямаш пари за мен?“ – думите на сина ми, Виктор, отекнаха в малката ни кухня като шамар. Стоях до мивката, ръцете ми трепереха над чиниите, а сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който Виктор ме обвиняваше, че не мога да му дам това, което иска. Но този път беше различно – в гласа му имаше не просто разочарование, а презрение.

– Мамо, всички мои приятели имат нови телефони, ходят на екскурзии, а аз? Ти дори не можеш да ми дадеш пари за фитнес! – продължи той, сякаш не виждаше как лицето ми пребледнява.

– Викторе, знаеш, че работя на две места. Правя всичко възможно… – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Това не ме интересува! – изкрещя той и тресна вратата на стаята си.

Останах сама. Седнах на стола и се разплаках. Не заради парите – те винаги са били малко. Плаках заради усещането, че съм се провалила като майка. Къде сбърках? Кога Виктор стана толкова чужд?

Върнах се мислено назад – към времето, когато бяхме само двамата. Баща му ни напусна, когато Виктор беше на пет. Останахме сами в панелката в Люлин. Работех като продавачка в супермаркет през деня и чистех офиси вечер. Всяка стотинка броях. Но никога не съм му отказвала любов или внимание. Винаги съм вярвала, че това е по-важно от парите.

С годините Виктор започна да се променя. В училище го подиграваха, че няма маркови дрехи. Веднъж го намерих да плаче в банята. Прегърнах го и му казах: „Сине, важното е какъв човек си, не какво носиш.“ Тогава ми се усмихна през сълзи и ми обеща, че ще стане лекар, за да може един ден да ми купи голяма къща.

Но мечтите му се промениха. Започна да гледа клипове в интернет за „лесни пари“, за живота на богатите в Америка. Започна да вярва, че всичко му се полага. Че аз съм длъжна да му осигуря всичко.

Една вечер се прибрах уморена до смърт. Виктор ме чакаше на дивана.

– Мамо, трябва ми нов лаптоп. Всички имат по-хубави от моя.

– Сине, сега не мога… Имаме сметки за ток и вода…

– Писна ми! Защо другите могат, а ти не можеш? Защо си толкова некадърна?

Тези думи ме пронизаха като нож. Не казах нищо. Само го гледах – моето момче, което някога беше толкова нежно и добро.

На следващия ден отидох при сестра ми Мария. Тя винаги е била по-успешната – живее в Бояна, мъжът ѝ има строителна фирма.

– Може ли да поговорим? – попитах я с треперещ глас.

– Какво пак е станало с Виктор? – въздъхна тя.

Разказах ѝ всичко. Тя ме погледна строго:

– Ти си го разглезила! Дала си му всичко от себе си, но си забравила да му покажеш граници. Той не знае какво е лишение.

– Но Мария… той е моето дете…

– Да, но вече е голям! На 18 е! Време е да поеме отговорност.

Върнах се вкъщи объркана. Може би Мария беше права. Но как да кажа „не“ на детето си? Как да го науча на смирение и благодарност?

Седнахме вечерта на масата. Виктор мълчеше.

– Сине, трябва да поговорим сериозно – започнах тихо.
– Не искам пак да слушам лекции!
– Не е лекция. Просто… трябва да разбереш, че животът не е лесен. Аз не мога да ти дам всичко. Но мога да ти дам любовта си и подкрепата си.
– Любовта ти не плаща сметките! – изсъска той.
– Може би е време и ти да започнеш работа през лятото…
– Какво? Да чистя като теб ли?
– Не е срамно да работиш честно.

Виктор стана и излезе без дума повече. През нощта чух как плаче в стаята си. Сърцето ми се късаше, но знаех, че трябва да устоя.

Следващите седмици бяха тежки. Виктор почти не ми говореше. Аз също странях от него – страхувах се от нови обиди.

Един ден получих писмо от училището – Виктор бил хванат да преписва на изпит. Повикаха ме при директора.

– Госпожо Димитрова, синът ви има потенциал, но явно търси лесния път – каза директорът.
Погледнах Виктор – очите му бяха празни.

На връщане мълчахме в трамвая. Най-накрая прошепнах:
– Сине… аз те обичам. Но трябва да решиш какъв човек искаш да бъдеш.
Той не отговори.

Минаха месеци. Виктор започна работа в кварталната пицария – не по мое настояване, а защото приятелката му го напусна с думите: „Ти само взимаш, нищо не даваш.“

Веднъж вечерта се прибра уморен и седна до мен на дивана.
– Мамо… извинявай за всичко…
Прегърнах го силно и двамата заплакахме.

Сега Виктор учи заедно с работа. Не е лесно – често спорим, понякога пак ме обвинява за неща извън моя контрол. Но вече виждам промяна в очите му – малко повече разбиране и благодарност.

Понякога се питам: Кога децата ни спират да ни обичат безусловно? Кога родителската любов се превръща в бреме? И дали някога ще спрат да ни обвиняват за мечтите си?