„Защо трябва да ме е грижа как изглеждам на тази възраст?“ – Историята на една българка, която разбуни социалните мрежи

– Госпожо, позволете ми да Ви предложа нещо специално за Вашата кожа – гласът на младата консултантка ме извади от унеса ми, докато чаках полета си за Варна на летище София. Бях уморена, с подпухнали очи след тридневна командировка, и единственото, което исках, беше да се прибера при децата си. Но думите ѝ ме пронизаха като игла.

– Благодаря, не се интересувам – отвърнах сухо, но тя не се отказа.

– Виждам, че имате фини линии около очите. Нашият серум е специално създаден за жени във Вашата възраст. Ще се почувствате отново млада!

Във „Вашата възраст“. Тези думи кънтяха в главата ми. На 44 години съм, имам две деца, работя като мениджър в голяма фирма и всеки ден жонглирам между работа, семейство и лични мечти. Но явно всичко това избледнява пред няколко бръчки.

– А защо трябва да изглеждам млада? – попитах я рязко. – За кого?

Тя се смути, но бързо си върна професионалната усмивка.

– Просто искаме жените да се чувстват добре в кожата си.

– Аз се чувствам добре – излъгах. Истината беше, че от години се боря с усещането, че не съм достатъчно хубава, достатъчно млада, достатъчно… каквато трябва да бъда според всички останали.

В самолета не можех да спра да мисля за този разговор. Спомних си как майка ми винаги ми повтаряше: „Жената трябва да е поддържана, Мария! Никога не излизай без червило.“ А баща ми? Той рядко коментираше външния ми вид, но когато го правеше, беше с онзи снизходителен тон: „Поне си оправи косата.“

Когато пристигнах у дома, дъщеря ми Елица ме посрещна с прегръдка.

– Мамо, защо си тъжна?

– Не съм тъжна, просто съм уморена – казах и я целунах по челото.

Но вечерта, докато всички спяха, седнах пред огледалото в банята. Видях отражението си – уморена жена с тъмни кръгове под очите и няколко сребърни косъма. И си спомних как преди години плаках, когато забелязах първата бръчка. Тогава мъжът ми Петър се опита да ме утеши:

– Мария, ти си красива такава, каквато си. Не позволявай на никого да ти казва друго.

Но думите му не можеха да заглушат гласа на обществото – този глас, който ни казва кога сме „стари“, кога сме „занемарени“, кога сме „прекалено“ или „недостатъчно“.

На следващия ден написах пост във Facebook:

„Днес ме попитаха дали не искам да изглеждам по-млада. Защо трябва да ме е грижа? Защо обществото ни учи, че стойността на жената намалява с всяка година? Аз съм повече от бръчките си. Аз съм Мария – майка, съпруга, професионалист. И няма крем, който да изтрие това.“

Не очаквах реакцията. Постът ми стана вирусен. Десетки жени ми писаха:

„Благодаря ти! И аз се чувствам така.“
„Майка ми все още ме кара да боядисвам косата си.“
„На работа ме нарекоха ‚леля‘ и се почувствах ужасно.“

Имаше и други коментари:

„Ако не се поддържаш, ще изглеждаш като баба!“
„Жената трябва винаги да е красива заради мъжа си.“

Съпругът ми Петър беше горд:

– Виждаш ли колко жени мислят като теб? Може би е време нещо да се промени.

Но майка ми беше разочарована:

– Защо трябваше да го пишеш публично? Хората ще си помислят, че си се оставила.

– Мамо, не съм се оставила. Просто съм уморена да се преструвам.

Тя замълча. Знаех, че ѝ е трудно да приеме новите времена. За нея красотата винаги е била оръжие и защита.

В следващите дни получих покана за участие в сутрешно предаване по БНТ. Водещата ме попита:

– Мария, защо мислите, че темата за възрастта и красотата е толкова болезнена за българките?

– Защото цял живот ни учат да се страхуваме от остаряването – отговорих. – Да вярваме, че с всяка година губим стойност. Но аз вярвам, че всяка бръчка е белег от битките ни – за децата ни, за кариерата ни, за любовта ни.

След предаването телефонът ми прегря от съобщения. Някои приятелки ме поздравиха. Други ми писаха:

„Не мислиш ли, че прекаляваш? Все пак жената трябва да се грижи за себе си.“

Вечерта седнах с дъщеря ми Елица на дивана.

– Мамо, ти красива ли се чувстваш?

Замислих се дълго.

– Понякога – признах честно. – Но най-красивата се чувствам, когато съм обичана и когато обичам.

Тя ме прегърна силно.

Сега стоя пред огледалото и виждам не само бръчките си, но и силата си. Силата да кажа „стига“. Силата да бъда себе си въпреки всичко.

А вие? Кога за последно се почувствахте красиви – не заради крем или чуждо мнение, а просто защото сте себе си?