Защо вярвам, че децата трябва да останат при баща си след развода

— Ти никога няма да разбереш какво е да си истинска майка! — гласът на Мария ехтеше в малката кухня, докато държеше чаша с изстинал чай. Дъщеря ни Елица се беше свила в ъгъла на дивана, с очи, пълни със страх и объркване. Аз стоях насреща им, стиснал юмруци в джобовете си, опитвайки се да не избухна.

В този момент разбрах, че нашият брак е приключил. Не заради изневяра или липса на любов, а заради безкрайните спорове, напрежението и усещането, че сме се превърнали в непознати. Но най-много ме болеше мисълта, че Елица ще трябва да преживее всичко това. В България всички около мен — роднини, приятели, дори съседите — повтаряха едно и също: „Детето трябва да остане при майката.“

— Защо? — питах ги аз. — Кой е решил, че бащата не може да се грижи за детето си?

— Така е редно — отвръщаха ми. — Майката е по-близка до детето.

Но аз знаех истината. През последните две години Мария беше все по-отдалечена. Работеше до късно, често излизаше с приятелки, а когато беше вкъщи, нервите ѝ избухваха за най-малкото. Елица идваше при мен вечер, гушваше се и шепнеше: „Тате, пак ли ще се карат?“

Когато решихме да се разведем, Мария настоя попечителството да бъде нейно. „Ти си добър баща, но аз съм майка ѝ“, каза тя. Съдът сякаш вече беше взел решение още преди да чуе аргументите ми. Адвокатът ми — Иван Петров, човек с опит и разбиране — ме предупреди:

— Трудно ще е. В България почти винаги дават детето на майката.

Но аз не можех да се откажа. Не защото исках да нараня Мария или да спечеля някаква битка. А защото виждах как Елица страдаше в тази среда. Всяка вечер я приспивах с приказки, готвех ѝ закуска сутрин, водех я на училище и я взимах след това. Знаех коя ѝ е любимата песен и какво я плаши нощем.

В деня на делото Мария изглеждаше уверена. Съдията — жена на средна възраст с уморен поглед — зададе няколко въпроса:

— Кой се грижи основно за детето?
— И двамата — отвърнах аз.
— Аз! — прекъсна ме Мария. — Аз съм майка ѝ!

Погледнах към Елица, която седеше до социалната работничка. Очите ѝ търсеха моите. Усмихнах ѝ се окуражително.

След заседанието адвокатът ми каза:

— Ще трябва да докажем, че ти си по-стабилната среда за детето.

Започнаха проверки от социалните служби. Дойдоха вкъщи, говориха с мен и с Елица. Питаха я как се чувства при мен и при майка си. Една вечер тя ми каза:

— Тате, ако трябва да живея само с мама… ще мога ли пак да те виждам?

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.

— Винаги ще съм до теб, каквото и да стане.

Дните минаваха в напрежение и безсънни нощи. Родителите ми ме подкрепяха, но често чувах от тях:

— Не се надявай много. Такава е системата.

А Мария ставаше все по-остра. Започна да ме обвинява пред приятели и роднини:

— Той само се прави на добър баща! Не може да се справи сам!

Понякога се чудех дали не греша. Дали не е по-добре да отстъпя? Но после виждах Елица — как се усмихва сутрин, как рисува двама ни заедно, как ме пита дали ще ѝ направя любимите палачинки.

Дойде денят на второто дело. Социалната работничка даде заключение:

— Детето се чувства по-спокойно при бащата. Той осигурява стабилност и подкрепа.

Мария избухна:

— Това е абсурд! Аз съм майка ѝ!

Съдията замълча дълго. После каза:

— В интерес на детето е попечителството да бъде предоставено на бащата.

В този момент времето спря. Чух само гласа на Елица:

— Тате!

Тя се хвърли в прегръдките ми и заплака от облекчение.

След развода животът ни не беше лесен. Имаше дни, в които Елица тъгуваше за майка си, а аз се чувствах виновен. Опитвах се да поддържам връзката им жива — насърчавах ги да прекарват време заедно през уикендите. Но Мария рядко идваше навреме или отменяше срещите в последния момент.

С времето хората около мен започнаха да гледат по-различно на ситуацията ни. Съседката леля Пенка веднъж ми каза:

— Никога не съм вярвала, че мъж може така да се грижи за дете… Браво!

Но най-важното беше Елица. Тя растеше спокойна, усмихната и уверена в себе си.

Понякога вечер седим на балкона и тя ме пита:

— Тате, защо хората мислят, че само майките могат да обичат децата си?

Не знам какво да ѝ отговоря. Може би защото така са свикнали. Може би защото никой не им е показал друго.

Сега знам едно: любовта няма пол и няма правила. Детето има нужда от този родител, който му дава сигурност и обич — независимо дали това е майката или бащата.

Замислям се: Колко още деца страдат само защото обществото ни не може да приеме различното? Кога ще спрем да гледаме на бащите като на временни гости в живота на децата си?