Завещанието на една майка: Истината, която не се казва на глас

— Не мога повече, Иван! — гласът ми трепереше, докато гледах мъжа си през масата в кухнята. Беше късно, почти полунощ, а в апартамента ни в Лозенец цареше гробна тишина. Само тиктакането на стенния часовник нарушаваше мълчанието между нас.

Иван въздъхна тежко и прокара ръка през побелялата си коса. — Елена, не можем да продължаваме така. Виждаш какво става с децата. Станислав не ни е потърсил от Коледа, а Мария само се обажда, когато има нужда от пари. Не искам да оставим всичко, за което сме работили цял живот, в ръцете на хора, които не го ценят.

Сълзите пареха очите ми. Спомних си как преди години мечтаех за голямо семейство, за вечери с много смях и топлина. Вместо това сега се чувствах като чужденец в собствения си дом. Децата ни бяха пораснали и сякаш бяха забравили кои сме ние. Станислав живееше в Пловдив с жена си и двете им деца, но рядко се обаждаше. Мария беше в София, работеше в някаква фирма за недвижими имоти и винаги беше заета. Когато се появяваше, разговорите ни неизменно завършваха с молба за пари или помощ.

— Какво предлагаш? — попитах тихо.

Иван ме погледна сериозно. — Утре ще отидем при адвокат. Ще направим завещание. Ще оставим по една малка сума на Станислав и Мария — достатъчно да им помогнем, но не толкова, че да ги разглезим още повече. Останалото ще дарим на каузи, които подкрепяме — детски домове, фондации за болни деца…

Сърцето ми се сви. Не беше лесно решение. Но знаех, че Иван е прав. През годините бяхме дарявали пари на различни организации — помагахме на болни деца, купувахме учебници за бедни ученици, дори ремонтирахме детската площадка пред блока. Това ни носеше радост — повече от всяка благодарност от страна на нашите деца.

На следващия ден седяхме в офиса на адвокатката — госпожа Петрова, строга жена с очила и остър поглед. Изслуша ни внимателно и кимна.

— Това е ваше право — каза тя. — Но трябва да знаете, че децата ви могат да оспорят завещанието.

— Знаем — отвърна Иван твърдо. — Но не искаме да ги оставим без нищо. Просто… не искаме да ги научим, че всичко идва даром.

Докато подписвах документите, ръката ми трепереше. В главата ми се въртяха спомени: първият учебен ден на Станислав; как Мария падна от колелото и плака в скута ми; семейните ваканции на морето… Къде сбъркахме? Кога се отчуждихме толкова?

Вечерта Иван ме прегърна силно.

— Направихме каквото трябва — прошепна той.

Но аз не можех да спя. На следващия ден Мария се обади.

— Мамо, имаш ли малко време? — гласът ѝ беше напрегнат.

— Винаги имам време за теб, Мария — отвърнах аз.

— Трябва ми помощ… пак съм закъсала с парите за наема…

— Мария… — започнах внимателно. — Знаеш ли, понякога се чудя дали не те разглезихме твърде много…

Тя замълча за миг.

— Мамо, защо говориш така? Аз работя здраво! Просто… не ми върви напоследък.

— Всички имаме трудни моменти — казах меко. — Но трябва да се научиш да се справяш сама.

Мария затвори телефона без довиждане.

Станислав научи за завещанието седмица по-късно. Дойде вкъщи разярен.

— Как може да направите такова нещо? — крещеше той. — Цял живот съм ви уважавал! А сега ще дадете парите си на някакви непознати?

Иван остана спокоен.

— Станиславе, уважението не се купува с пари. Искаме да помогнем там, където има нужда.

— А аз? А сестра ми? Ние не сме ли ви нужни?

Погледнах го с насълзени очи.

— Винаги сте ни нужни… но не по този начин.

След този ден отношенията ни със Станислав охладняха още повече. Мария престана да се обажда напълно. В квартала започнаха да се носят слухове: „Виж ги тия! Собствените си деца оставиха без наследство!“ Някои съседи ни гледаха с неодобрение; други тайно ни подкрепяха.

Минаха месеци. Понякога нощем лежа будна и се чудя: дали постъпихме правилно? Дали щяхме да сме по-щастливи, ако просто бяхме затворили очи за грешките на децата си и им бяхме оставили всичко? Или пък така им дадохме най-важния урок?

Сега двамата с Иван сме сами в апартамента си. Понякога е тихо до болка. Но когато получим писмо от някое дете от дома във Видин или снимка от новата площадка пред блока, усещам топлина в сърцето си.

Може би това е истинското наследство: добрината, която оставяш след себе си…

Кажете ми — ако бяхте на мое място, какво бихте избрали? Семейната традиция или промяната?